Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Живеех си много добре, тържествено съпровождах мъртъвците до гробовете им и общо взето си гледах работата, когато жена, която се представи с името Каролин Джеймс, навря хубавото си лице в живота ми и предизвика хаос.

Но, разбира се, животът често поднася изненади. Казват, че дори кихавица в подходящия момент може да промени хода на историята. Твърдо вярвам в това. Животът е странен. Бившата ми съпруга стана будист — наред с още няколко провокиращи неща — и сравнява живота си с непрекъснато препъване напред. Джулия твърди, че качеството на живота зависи от ловкостта ти да преодоляваш десетките хиляди препятствия, които се явяват на пътя ти, докато се препъваш напред. В края на живота си, разбира се… човек неизбежно пада. Непредотвратимо е. Окончателното препъване. Не мисля, че това е будистка риторика, но защо да спорим? Думите й отговарят на истината.

Аз действително се препъвах по неравния път на живота, когато без никакво предупреждение пред мен се появи препятствие в къса поличка за тенис и широк пуловер и подложи на изпитание ловкостта ми.

Аз съм на трийсет и четири години — твърде млад за окончателното падане — и съм висок — метър осемдесет и седем. А от тази височина се пада лошо.

В онази сряда през май леля Били и аз имахме поклонение в зала едно. Погребалният дом, който ръководя с леля ми, се намира във Фелс Пойнт, Балтимор. Там съм прекарал така наречените формиращи години от живота си. Кварталът е работнически и е сгушен в края на пристанището, на около километър и половина от центъра на града. Погребалният дом е на няколко преки от пристанището, последен в редицата от магазинчета и барове. Понякога хората се шегуват, че е на един хвърлей от „Задънена улица“ — барът в дъното на улицата. Но ние бяхме там преди тях. Грозният ми чичо Стю започнал бизнеса малко след Втората световна война, през която станал свидетел на зрелищни събития, включително на ужасния десант в Нормандия. Някой би предположил, че идеята да стане погребален агент е била реакция на катарзис след потресаващата гледка на стотиците трупове през войната, но истината е съвсем прозаична. Според фамилната легенда чичо Стю взел решението си, след като му връчили сметката за погребението на баща му. Макар че нямат деца, леля и чичо решили да нарекат погребалния дом „Сюъл и синове“. Идеята била на Били. Тя внася в бизнеса необходимата „топлота и сантименталност“, които липсват на чичо ми.

Сградата ни е безлична като улицата и околните къщи. Човек може да се облегне на стената на „Сюъл и синове“ и да запали цигара, без да забележи, че стои пред погребален дом. Имаме две зали и двама служители — аз и леля Били. И двамата сме лицензирани погребални агенти. Това означава, че имаме правото да правим всички онези неща с труповете, за които повечето хора не искат и да чуят. Били е бежанка от старата аристокрация на Юга и държи смъртта да бъде чествана тържествено. И тъй като Били ме е отгледала, в мен се е просмукала голяма доза от отношението й към нещата. Мисля, че именно празничното отношение към смъртта отличават „Сюъл и синове“ от другите погребални домове. И брендито, което Били предлага на посетителите.

В онзи ден почитаемият мъртвец беше пенсиониран пожарникар от Таусън. Той бе починал от естествена смърт — ако сърдечният удар може да се смята за такава — и вдовицата му бе информирала леля Били, че опечалените ще бъдат малко. Между двете зали има плъзгаща се врата. Когато очакваме многобройна тълпа, дърпаме плъзгащата се врата. Така беше например на погребението на родителите ми.

Леля Били се занимаваше с погребението на пожарникаря. Редувахме се. Аз седях в кабинета ми. Бях си вдигнал краката на бюрото и четях некролози. Шегувам се. Четях пиесата на Торнтън Уайлдър 1 1 Торнтън Уайлдър (1897 — 1975) — американски драматург и писател. Пиесата „Нашият град“ му спечелва втора награда „Пулицър“. Действието се развива в малкия град Гроувърс Корнърс в Ню Хампшър. — Б.пр. „Нашият град“ и поради причини, които ще обясня по-късно, бях в скапано настроение. Чувствах се неспокоен. Десетина пъти взимах пиесата, въздишах и я хвърлях на бюрото. Накрая я зарязах и отидох да видя какво става в зала едно.

Там се стичаха хора, събираха се на групи, шепнеха и усърдно отбягваха почитаемия ни гост господин Уедърби, който лежеше мъртъв в ковчега. Намръщената ми физиономия беше неподходяща за случая, затова смених изражението си и започнах загрижено да обикалям помещението. Не помня дали споменах, че не изглеждам зле. Черни коси. Сини очи. Хубава кожа. Страхотна брадичка. Казвали са ми, че приличам на онези лекари по телевизията, които непрекъснато се забъркват в афери с красиви пациентки. Лицето ми е фантастично за професията. Предразполага хората.