Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Разходих се из залата, стиснах ръцете на неколцина опечалени и чух, че пожарникарят е бил добър човек. Винаги казват така. Само извън погребалния дом може да чуеш, че умрелият е бил гадно копеле.

Съзрях леля Били, която стоеше в ъгъла до покойника и бе прегърнала вдовицата. До ковчега, скрита между гладиолите, стоеше трийсет и няколко годишна жена — висока, облечена в морскосин пуловер и къса бяла поличка за тенис, от която се подаваха прекрасни дълги крака, обути в маратонки. На глезените й имаше гривни. Страхотен тоалет за погребение. Гарвановочерните й коси се спускаха до раменете и в момента скриваха лицето й.

Тръгнах към нея. Тя вдигна глава и ме прикова с влажни, кафяви очи. Имах чувството, че ме гледа сърна, която съм взел на прицел и се готвя да застрелям. Лицето й имаше формата на сърце. Брадичката бе заострена, устата — малка и червена, а носът — правилен и изключително секси. Очите й бяха големи и гледаха недоверчиво. Тъй като и двамата бяхме високи, за миг си представих, че сме женени и имаме рояк високи, недоверчиви деца. Сетне протегнах ръка и се представих.

— Здравейте. Аз съм Хичкок Сюъл.

Тя се вторачи изпитателно в мен, после стисна ръката ми и каза:

— Странно име.

Това, разбира се, го бях чувал хиляди пъти.

Страните й поруменяха и жената леко залитна. Майката на високите ми недоверчиви деца беше пила. Тя пусна ръката ми и погледна господин Уедърби.

— Познавахте ли го? — попитах аз.

Жената поклати глава.

— Виждам го за пръв път през живота си. — В гласа й прозвуча нотка на предизвикателство, а очите й обходиха залата. — Онази там, съпругата му ли е?

Леля Били още разговаряше с госпожа Уедърби.

— Да.

— Трябва да кажа нещо.

— Не е необходимо.

— Разбира се, че е необходимо. Не мога да вляза и да изляза ей така. Това е погребение. Всъщност, можете ли да ме изведете оттук?

— Разбира се.

Непознатата направи крачка напред, но залитна и едва не събори гладиолите. Протегнах ръка да я хвана за лакътя, но тя се дръпна.

— Не съм възрастна дама.

— Но не сте и много стабилна.

Жената се опита да ме погледне гневно, но ядът й бързо премина.

— Имах лош ден.

— Ако това означава нещо, и моят не беше особено добър — дипломатично отговорих аз. — Хайде, да се махаме оттук.

Макар и с нежелание, тя ме хвана под ръка. Тръгнахме и неколцина човека се обърнаха към нас. Госпожа Уедърби вдигна глава и жената до мен прошепна:

— Какво да кажа?

— Кажете, че е бил добър човек. Всички явно са единодушни по този въпрос.

— Сериозно?

— Покойният е бил пожарникар. Кажете й, че преди много години е спасил котката ви и никога няма да го забравите.

— Не се ли сещате за нещо не толкова сантиментално?

Докато се приближавахме, видях, че леля Били ми е благодарна за появата.

— Госпожо Уедърби, аз съм Хичкок Сюъл, племенникът на Били. Ужасно съжалявам. Такава загуба. А това е…

— Каролин Джеймс — каза жената до мен и стисна ръката на вдовицата. — Моите съболезнования. Съпругът ви беше… Вие не ме познавате… Той… Аз имах котка…

Притекох й се на помощ.

— Съпругът ви е спасил котката на госпожица Джеймс. Била се качила на едно дърво. Котката била бременна и госпожица Джеймс била толкова благодарна на съпруга ви, че кръстила едно от котенцата Уедърби. В негова чест. Госпожица Джеймс случайно видяла тъжната вест във вестника днес следобед, след като играла тенис, и решила веднага да дойде тук, за да изрази уважението си.

Вдовицата измънка нещо в отговор и задържа ръката на Каролин Джеймс.

— Много мило от ваша страна, госпожице Джеймс — намеси се леля Били и ме стрелна с поглед, който искаше да каже: „Разкарай я оттук, по дяволите“. Ето защо дръпнах Каролин Джеймс настрана и я поведох към вратата.

— Какви бяха онези щуротии за бременната котка? — изсъска тя.

Кимнах угрижено на двойката старци, които влязоха в залата и отговорих:

— Така вдовицата ще има какво да разказва край масата за бридж.

Излязохме във фоайето и аз попитах Каролин Джеймс дали не иска да се разпише в книгата за съболезнования. Тя отказа.

— Мисля да изчезна незабелязано — рече Каролин и тръгна към вратата.

Настигнах я и двамата едновременно хванахме дръжката.

— Не мислите ли, че ми дължите обяснение? — попитах аз. — Преди да „изчезнете незабелязано“, искате ли да ми кажете защо дойдохте? Тук рядко се отбиват случайни посетители.

— Предпочитам да не ви казвам.

Но аз не пуснах ръката й.