Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Ето защо аз изключих, докато Джил обясняваше какво в края на краищата няма да стане. Той непрекъснато споменаваше „нашия помощник-режисьор“ и ме сочеше и десетки послушни глави всеки път се обръщаха към мен. Като ръководител на този цирк, аз трябваше да играя водещата роля и да осъществя концепцията му. Предполагам, че трябваше да слушам обясненията, но не можех. Мислех за други неща. Представях си само погребението в края на пиесата. Но в моята версия жената, изпълняваща ролята на мъртвата, не беше Емили Гибс, а Каролин Джеймс.

И Джулия не слушаше. Тя стоеше на ръба на сцената и си играеше с дългата си, черна плитка. Щом погледите ни се срещнаха, Джулия вдигна плитката, за да ми я покаже, и ми намигна.

Аха. Ясно. Знаех си.

Ателието на Джулия се намира на втория етаж на старата пожарна, която по ирония на съдбата бе опустошена от пожар, докато пожарникарите се борели с пламъците на няколко пресечки оттам. Другаде бе построена нова пожарна, а старата остана празна години наред, докато Джулия извади късмет и започна да печели купища пари за картините си. И оттогава тя се настани да работи и да живее там и отвори галерия на партера. Старият пожарникарски пилон е запазен и служи като декоративен щрих, както и за бърз начин да се спуснеш долу и да огледаш посетителите.

В задната част на ателието беше кухнята, а зад три старинни паравана — спалнята, където нямаше нищо друго, освен легло и халат. Един неин приятел скулптор бе направил леглото. Таблата представляваше плетеница от черна стомана във формата на паяжина.

Пръстите ми още бяха преплетени в нея, когато Джулия излезе от банята, носейки поднос. Беше си облякла халата и се хилеше дяволито. Не ми беше трудно да разгадая усмивката й. „Падна ли ми.“

Тя седна на леглото и сложи подноса на стомаха ми.

— Ще ми напомниш ли пак защо се разведохме? — попита Джулия.

— Не се спогаждахме? Карахме се?

— Кавгите ми липсват.

— А на мен не.

Тя въздъхна.

— Да. Несходство в характерите.

На подноса имаше две чашки и месингов кафеник. Джулия напълни напръстниците с някаква кална течност, взе единия и отпи.

— Но се чукахме хубаво. А това е важно.

Съгласих се с нея. Махнах ръката си от таблата и се надигнах. Джулия взе подноса от корема ми и го сложи на леглото.

— Ти се чукаш хубаво с всички — напомних й аз. — Това беше една от причините, поради които се карахме.

— Голям си моралист, Хич. Безразборните сексуални контакти са последното ефективно оръжие срещу нарастващия стерилитет на нацията — заяви тя.

— Искаш да кажеш, че се чукаш за доброто на Америка?

— Разбира се. Сега не се ли чувстваш по-добре?

Трябваше да призная, че наистина се чувствах по-добре. Леглото на Джулия вдъхновяваше посетителите си да се държат така, сякаш придобиваха още няколко крайника. Току-що изминалият час беше изпълнен с толкова много ръце и крака, които се размахваха в толкова много посоки, че сякаш във вакханалията участваше целият актьорски състав на „Нашият град“.

Още не проумявах защо Джулия и аз решихме да се оженим. Защо развалихме хубавото си приятелство? Разводът след година и половина беше толкова по-логичен и за двама ни, че го изконсумирахме веднага на същото това бойно поле. Черната стоманена паяжина още ме привлича от време на време. Сексът с Джулия е навик, от който не можеш да се откажеш лесно. Особено след като аз бях единственият, който се опитваше да се откаже.

Джулия седна срещу мен, кръстосвайки крака. Искаше ми се да извади проклетата плитка от вдлъбнатината между гърдите си. Бившата ми съпруга започна да ми разказа за мъжа, с когото се среща.

— Не искам да ти казвам името му. Ще се развикаш.

— Познавам ли го?

Тя сви рамене.

— Не лично. Но съм сигурна, че знаеш кой е и няма да го одобриш.

— Хубаво е, че се съобразяваш с мен.

— Разбира се, Хич. Ти умееш да преценяваш хората и знам, че ще го осъдиш строго. Той ми е пълна противоположност. Но е страхотен в леглото.

— Тогава не ти е пълна противоположност.

— Колко мило. Благодаря. — Джулия най-после махна плитката от вдлъбнатината между гърдите си и започна да я гали като котка. — Е, кажи ми как е твоят любовен живот? Чукаш ли красиви вдовици?

— Не се сближавам с клиентите.

— Но те са толкова уязвими.

— Ти си извратена, Джулия.

— Аз съм художник. Живея, за да изследвам.

За да докаже твърдението си, тя смъкна халата от раменете си, блъсна подноса на пода и се впусна в експедиция, която започна от бедрата ми и бързо се разпространи във всички посоки. Накрая свършихме един върху друг в другия край на леглото. Джулия мъркаше като пантера.