Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Аз приличам повече на майка си. Черните коси. Сините очи. Макар че пиратската усмивка е заслуга на баща ми.

Предпазливостта ми обаче може да се припише на съдбата, която избра такива прекрасни хора като родителите ми и изпрати камион, натоварен с бира, срещу колата им. При това, точно когато отиваха в болницата. Майка ми беше бременна със сестричката ми. Когато родилните й болки започнаха, нашите ме оставиха в погребалния дом при грозния чичо Стю и леля Били. Шофьорът на камиона казал, че всичко станало за секунди. Грозният чичо Стю отговори на телефонното обаждане. Той остави слушалката, рече: „Всички са мъртви“, отпусна се на креслото и се разрида. Тогава за пръв и последен път го видях да плаче.

Вече споменах, че на погребението им дойдоха много хора. Присъства и самият кмет. Аз изглеждах много шик в черното си костюмче. Бях на дванайсет години. Хората ме докосваха леко, сякаш бях светец. Имаше страшно много цветя и ако Бинг Кросби се бе появил, щях да му ги напъхам до едно в устата. Вечерта, докато гледах през прозореца на стаята ми, си мислех, че съм преживял най-лошия ден в живота си и отсега нататък ме очаква само манна небесна.

Господин Уедърби не ни създаде никакви проблеми по време на погребението си. Мъжете, които носеха ковчега, бяха еднакви на ръст, защото ако има твърде ниски и твърде високи, това води до затруднение при разпределението на тежестта. Нито един от опечалените не изпадна в зрелищни изблици на скръб. Вдовицата хлипаше учтиво, а приятелите й нежно се грижеха за нея. Времето беше хубаво. Температурата — двайсет и четири градуса. Зимата свършваше и бяха нацъфтели първите пролетни цветя. Уханието им осигуряваше подходящ за случая меланхоличен контрапункт на прозаичната задача да положим покойния господин Уедърби в черната земя.

За погребението отговаряше леля Били, но я застигна неприятна простуда и аз поех задълженията й. Стоях мълчаливо встрани и гледах гайдаря, който се готвеше да надуе кравешкия мехур. Въпреки карираната пола, перата и всичко останало, гайдарят ни съвсем не е шотландец, а италианец, електротехник на име Тони Марино. Историята му е тъжна. Млада шотландка откраднала и после разбила юношеското му сърце и оттогава Тони свири на гайда, като издевателства над самотната си душа. На следващата година той дори отишъл в Шотландия да търси изчезналата си любима. Не я намерил, но опознал всичко шотландско. И до ден-днешен Тони започва деня си с пушена риба и чашка „Макаланс“. Но трябва да призная, че Марино е страхотен гайдар и включва в репертоара си дори Верди и Пучини. Освен това, така свири „Аве Мария“, че сърцето ти се къса.

Вдовицата бе избрала „Божия милост“. Дискретно дадох знак на Тони, който засвири погребалната песен. Щом свърши, той спусна гайдата и избърса автентична сълза от окото си. Кълна се, че понякога любовта е трън в окото. Свещеникът каза последните думи на молитвата си и приключихме с погребението. Вдовицата сложи ръка на ковчега и измънка нещо, което не разбрах, после се смеси с тълпата опечалени, отправили се към колите си.

Тръгнах след тях. Бях си свършил работата. Обикновено не присъствам на почерпката след погребението. Задачата ми е да изпратя покойника до последната спирка в живота му. После оставям нещата в ръцете на гробарите. Така беше и този път. От дърветата се появиха четирима типа, до които никога не бихте се приближили, спуснаха ковчега в гроба и започнаха да го зариват.

— Хей, хлапе, няма ли да помогнеш? — извика отговорникът на екипа, човек, който приличаше на булдог със слонски уши. Той обичаше да ме нарича „хлапе“. Аз пък му виках „татенце“. Каква обич!

— Не и днес, татенце. Кожичката около единия ми нокът се е забелила.

Това му се стори най-смешното нещо, което бе чувал през живота си. Той сръга гробаря до него.

— Чу ли какво каза хлапето? Кожичката около единия му нокът се забелила.

Оставих ги. Тони стоеше до колата си и прибираше гайдата в багажника. Отказах на предложението му да ме закара. Исках да се разходя. Трябваше да помисля за някои неща.

Прибрах се вкъщи и изведох кучето ми Алкатраз да се изпишка. Живея през три къщи от погребалния дом, затова после отидохме при леля Били, която даде супа на Алкатраз. Кучето много обича супа.

— Кое беше онова момиче? — попита тя. — Знаеш коя имам предвид. Онази, която се вмъкна на погребението.

Отговорих, че не знам и добавих:

— Искаше да уреди погребението си.

— Не е ли твърде млада за това?