Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— И аз мисля така.

Били ми донесе питие, взе чашата си и се приближи до любимото си кресло, после събу обувките си и седна. Алкатраз мигновено изприпка до нея и се просна пред креслото. Тя внимателно сложи крака на гърба му.

— Остави ли депозит? — попита Били.

— Не се стигна дотам. Промени решението си.

Леля ми се усмихна и доближи чашата до устата си.

— Аха, решила е да живее. Хубаво.

Вече споменах, че в деня в който Каролин Джеймс се появи и изчезна от живота ми, бях в лошо настроение. Обикновено става така, когато вместо „не“, казвам „да“. И точно това направих, съгласявайки се да си сложа сиви мустаци и мека шапка и да играя ролята на помощник-режисьора в новата продукция на „Джипси Плейърс“ на пиесата „Нашият град“ от Торнтън Уайлдър. Джил Ванс, режисьорът мечтател, направил този вдъхновяващ избор, наблегна на приятната ми външност в желанието си отново да ме изкара на аматьорската сцена. Той се позова и на местната популярност на покойните ми родители. Джил никога не се стеснява да използва известността на майка ми и баща ми, когато ласкае себелюбието ми. И, разбира се, самолюбието е онова, което трябва да ласкаеш, когато се опитваш да убедиш някого да излезе на театралната сцена.

— Хич, нямаш представа колко бездарници ме преследват да им дам ролята. Ролята на помощник-режисьора изисква човек от твоя калибър, някой, който може да осъществи свещения контакт между актьори и публика. Не мога да взема кого да е. Нуждая се от теб, Хич. Ти си роден за тази роля. Тя е в кръвта ти.

„Не“ е най-лесната дума, която можеш да произнесеш. Трябва съвсем леко да раздвижиш устни. Но поради причини, известни само на вечно присмиващите се богове, аз раздвижих твърде много лицеви мускули в разговора си с Джил и отказът ми се изроди в съгласие да участвам в проклетата пиеса. Всичките ми съмнения относно последния провал — едрия, тъп швед в „Ана Кристи“ — се изпариха.

Мили боже. Помощник-режисьорът. Ръководителят на цирковото представление. Всички онези реплики и старомодна сантименталност.

Отдалечил съм се с няколко поколения от дните, когато колежаните се бяха пристрастили към безумието да видят колко от тях ще се натъпчат в телефонна кабина, но благодарение на миниатюрните размери на сцената на театъра на трупата „Джипси Плейърс“ и гениалното решение да се постави пиеса, изискваща участието на десетки топли тела, аз изпитах чувство за клаустрофобия на първата репетиция. Джил Ванс съпроводи актьорския състав на малката сцена, после седна на петия ред и ни даде указания да се разхождаме в кръг.

И ние започнахме да се въртим в кръг, като се блъскахме, сръгвахме с лакти и настъпвахме. Имах чувството, че не сме жители на град, а риби в аквариум. Докато се препъвахме на сцената, неочаквано се озовах лице в лице с Джулия Фини, прелестната нимфоманка, псевдобудистка и неизменно чаровна бивша моя съпруга.

— Виж ти, това не е ли Хичкок Сюъл?

— Здравей, Джулия. Какво те води в нашия град?

— Много смешно. Виждам, че Джил е включил и теб в този цирк. Какво направи? Заложи на суетността ти ли?

— Горе-долу.

— И с мен постъпи така. И нали съм мекушава… Не може ли да прекарваме по по-приятен начин времето си?

— Да, но сме тук.

Джулия поклати глава.

— Разбирам те. По цял ден си с мъртъвци. А моето извинение какво е?

Замислих се.

— Обожаваш усложненията? Колкото по-голяма е бъркотията, толкова си по-щастлива.

Тя присви очи и се вторачи в мен.

— Чакай малко. Не бях ли омъжена за теб? Но после ще говорим. Сега трябва да се разхождаме в кръг.

Джулия тръгна грациозно към отсрещния ъгъл на сцената, после се обърна, повдигна вежди и закачливо изплези език.

Джил най-сетне плесна с ръце.

— Много добре. Моля, седнете. Искам да изложа концепцията си за постановката.

Всички се събраха на сцената пред него. Бих казал, че половината го слушаха. Другите петдесет процента бяхме чували тези неща и използвахме времето да помечтаем. „Концепцията“ на Джил вероятно имаше интересни аспекти, но това нямаше значение, защото никога нямаше да се осъществи на сцената. Трупата „Джипси Плейърс“ има дългогодишна традиция да изпада в паника. Костюмите се късат, страстите се разгорещяват, декорите падат, светлинното табло изгаря, репетициите зациклят в незначителни детайли или преди премиерата актьорите се разболяват от грип. И никога няма време за „концепцията“. Научи репликите си, кажи ги правилно и се моли да имаш самочувствие. Това беше концепцията. Всичките велики замисли на Джил Ванс пропадат, щом представлението започне. Това сигурно го отчайва, но шоубизнесът е пълен с такива неща.