Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

Странно колко бързо разбра, че Мундт е лошо предзнаменование.

Ханс-Дитер Мундт, роден преди четиридесет и две години в Лайпциг. Лиймас бе запознат с досието му, познаваше снимката от вътрешната страна на папката, безизразното сурово лице под лененорусата коса; знаеше наизуст историята на неговия възход до втори човек в Отдела и в действителност ръководител на оперативната работа. Лиймас знаеше тези неща от показанията на избягалите политически емигранти, а също и от Римек, който като член на Президиума на Единната социалистическа партия заседаваше в Комитета по сигурността заедно с Мундт и се страхуваше от него. Съвсем основателно, както се оказа впоследствие, защото Мундт го уби.

До 1959 г. Мундт заемаше незначителен пост в Отдела и работеше в Лондон под прикритието на представителството на източногерманските стоманолеярни заводи. По спешност се завърна в родината, след като, за да спаси кожата си, уби двама от собствените си агенти, и повече от година нищо не се чу за него. После съвсем изненадващо се появи отново в Лайпциг в щаба на Отдела като началник на материалното снабдяване, където отговаряше за осигуряването на валута, оборудване и персонал за специалните задачи. В края на същата година започна голямата борба за власт в Отдела. Броят на офицерите за свръзка със Съветския съюз и тяхното влияние рязко намаля, неколцина от старата гвардия бяха уволнени по идеологически причини. Накрая на повърхността изплуваха трима души: Фидлер стана началник на контраразузнаването, Ян пое от Мундт длъжността началник на материалното снабдяване, а самият Мундт захапа лъвския пай — заместник-директор по оперативната работа — само на четиридесет и една години. След това бе въведен новият стил на работа. Първият агент, който Лиймас загуби, беше едно момиче. Тя беше само незначително звено в мрежата — служеше за куриер. Застреляха я на улицата на излизане от някакво кино в Западен Берлин. Полицията не откри убиеца и отначало Лиймас не бе склонен да приеме, че инцидентът няма нищо общо с работата и. Месец по-късно един носач от железопътна гара в Дрезден, агент, изхвърлен от мрежата на Питър Гилъм, бе намерен мъртъв и обезобразен до влаковата линия. Лиймас бе вече сигурен, че това не е съвпадение. Малко по-късно бяха арестувани и в крайна сметка осъдени на смърт още двама от членовете на друга мрежа под контрола на Лиймас. И нещата продължаваха по същия начин: безмилостно и съкрушително.

А ето сега убиха Карл и Лиймас напускаше Берлин така, както бе пристигнал — без нито един агент, който да струва и грош. Мундт бе победил. Лиймас беше нисък, с късо подстригана металносива коса и с телосложение на плувец. Беше много як. За силата му можеше да се съди най-вече по гърба и раменете, по врата и широките четвъртити длани и пръсти. Беше практичен по отношение на облеклото, както и почти във всичко останало. Дори очилата, които понякога слагаше, имаха метални рамки. Костюмите му бяха предимно от изкуствена материя и нямаха жилетки. Предпочиташе ризи американски тип, с копчета на яките и велурени обувки с гумени подметки.

Лицето му беше привлекателно, мускулесто, тънките му устни говореха за упорство. Очите му бяха малки и кафяви, ирландски, казваха някои. Трудно можеше да се каже що за човек е. Ако влезеше в някой лондонски клуб, портиерът в никакъв случай не би го взел за негов член, а в берлинските барове обикновено му даваха най-хубавата маса. Приличаше на човек, който може да създаде неприятности, човек, който държи на парите си и не е съвсем джентълмен.

На стюардесата й се стори интересен. Предположи, че е от Северна Англия, и може би наистина бе оттам, и че е богат, какъвто не беше. Сметна, че е около петдесетте и беше, общо взето, права. Реши, че е ерген, което бе наполовина вярно. По едно време преди много години имаше някакъв развод, някъде съществуваха деца, вече в юношеска възраст, които получаваха издръжката си от една доста странна частна банка в Сити.

— Ако желаете още уиски — каза стюардесата, — по-добре побързайте. Ще кацнем на лондонското летище след двадесет минути.

— Не, благодаря.

Не я погледна, разглеждаше през илюминатора сиво-зеленикавите поля на Кент.

Фоули го чакаше на аерогарата и го закара до Лондон с кола.

— Кънтроул е доста ядосан заради Карл — рече той, като гледаше настрани. Лиймас кимна.

— Какво се случи? — попита Фоули.

— Застреляха го. Мундт го разкри.

— Мъртъв ли е?

— Сигурно е вече мъртъв. Дано е така. Почти успя. Не биваше да бърза, невъзможно е да са били сигурни. Отделът стигна до пункта точно след като го пропуснаха. Надуха сирените и един военен полицай го застреля на двадесетина метра от линията. Известно време мърдаше на земята, после замря.