Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Тази вечер?

— Каза, че ще тръгне нощес. Другите ги заловиха — Паул, Вирек, Лендзер, Саломон. Няма време за губене.

Лиймас я изгледа мълчаливо.

— И Лендзер?

— Снощи.

Появи се един полицай.

— Трябва да се преместите — рече той. — Забранено е да се пречи на движението при бариерата. Лиймас се извърна и изръмжа:

— Върви по дяволите.

Германецът се наежи, но жената промълви:

— Качете се, ще отидем долу при завоя.

Лиймас се настани до нея и те потеглиха бавно. Стигнаха до някакво отклонение.

— Не знаех, че имате кола — каза той.

— На мъжа ми е — отвърна тя безучастно. — Карл не ви е казвал, че съм омъжена, нали? — Лиймас не отговори. — Мъжът ми и аз сме в една оптична фирма. Пускат ни да пътуваме заради работата. Карл ви е съобщил само моминското ми име. Не искаше да ме забърква с… вас.

Лиймас извади от джоба си ключ.

Ще трябва да ви настаним някъде — рече той. Гласът му прозвуча равно. — Има един апартамент на Албрехт Дюрер Щрасе, до музея. Номер 28 А. Там ще намерите всичко необходимо. Щом дойде, ще ви телефонирам.

— Ще стоя тук с вас.

— Аз няма да остана. Вървете в апартамента. Ще ви позвъня. Няма смисъл да се чака тук сега.

— Но той ще дойде на този пункт. Лиймас я погледна изненадано.

— Той ли ви каза това?

— Да. Тук познава един военен полицай, синът на хазаина му. Може би ще е от полза. Затова избра този маршрут.

— И сподели това с вас?

— Има ми доверие. Всичко ми разказа.

— Господи.

Той й подаде ключа и влезе в бараката, за да избяга от студа. Полицаите си шепнеха нещо. По-едрият демонстративно му обърна гръб.

— Извинявайте — рече Лиймас. — Съжалявам, че ви наругах. Той отвори една оръфана чанта и започна да рови в нея, докато накрая намери това, което търсеше: половин бутилка уиски. По-старият граничар кимна и прие поканата, като напълни по половин кафеена чаша на всеки, доливайки я с черно кафе.

— Къде изчезна американецът? — запита Лиймас.

— Кой?

— Оня от ЦРУ. Дето беше с мен.

— Нани-на — рече по-старият и всички се разсмяха. Лиймас сложи чашата на масата и каза:

— Какви са разпорежданията за откриване на преграден огън, когато някой бяга през границата? Човек, когото преследват.

— Можем да стреляме за прикритие само ако военната полиция открие огън в нашия сектор.

— Това означава, че не можете да стреляте, преди човекът да е преминал отсам?

По-старият се обади:

— Не можем да открием преграден огън, мистър…

— Томас — отвърна Лиймас. — Томас. Здрависаха се и двамата полицаи също се представиха.

— Не можем да открием преграден огън. Ето това е истината. Казват ни, че ако стреляме, щяла да избухне война.

— Глупости — рече младият полицай, събрал смелост от уискито. — Ако съюзниците не бяха тук, Стената отдавна да я няма.

— И Берлин също — промърмори по-старият.

— Чакам един мъж тази вечер — каза Лиймас отривисто.

— Тук? На тази бариера?

— Много е важно да го спасим. Хората на Мундт са по следите му.

— Все още има места, където човек може да се прехвърли през Стената — рече младият полицай.

— Не е в стила му. Той ще се опита да ги заблуди и да прекоси. Разполага с документи, ако все още са валидни. Има и велосипед.

В пропускателния пункт имаше само една настолна лампа със зелен абажур, но силната светлина на дъговите лампи нахлуваше в бараката, като че ли навън грееше изкуствена луна. Вече бе настъпил мрак, а с него и тишина. Говореха така, сякаш се бояха да не ги подслушват. Лиймас се премести до прозореца и зачака. Пред него се виеше шосето, а от двете му страни бе Стената — мръсно, грозно съоръжение от циментови блокове, обточено с бодлива тел и осветено с жълтеникави мъждиви лампи, прилично на декор за концентрационен лагер. На изток и на запад от Стената се разстилаше невъзстановеният Берлин, един полусвят от развалини — разделени в две измерения зъбери на военната разруха.

Тази проклета жена, мислеше си Лиймас, и тоя глупак Карл, дето ме излъга за нея. Излъга, като премълча, както правят всички агенти по света. Учиш ги да мамят, да прикриват следите си, а после и теб лъжат. Само веднъж я спомена, след онази вечеря на Щюрцщрасе миналата година. Карл тъкмо бе направил големия си удар и Кънтроул поиска да се срещне с него. Имаше ли успешна операция, не минаваше без Кънтроул. Вечеряха тримата — Лиймас, Кънтроул и Карл. Карл си падаше по такива неща. Появи се, докаран като момченце от неделното училище, измит и излъскан, сваляше шапка, преливащ от уважение.