Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Нещастник.

— Именно — рече Лиймас.

Фоули не харесваше Лиймас и ако Лиймас го чувствуваше, по нищо не личеше, че това го засяга. Фоули бе от хората, които членуват в клубове и носят представителни вратовръзки, говорят авторитетно за способностите на някой спортист и си придават важност в служебната кореспонденция. Той смяташе, че Лиймас е съмнителен, а Лиймас го смяташе за глупак.

— В коя секция си? — запита Лиймас.

— Личен състав.

— Доволен ли си?

— Прекрасно е.

— И какво е положението ми сега? На косъм?

— Най-добре Кънтроул да ти обясни, приятелю.

— А ти знаеш ли?

— Разбира се.

— Защо тогава, по дяволите, не ми кажеш?

— Съжалявам, приятелю — отвърна Фоули и Лиймас едва се въздържа да не избухне. След това размисли и реши, че Фоули вероятно лъже.

— Е, добре, кажи ми поне едно нещо? Трябва ли, по дяволите, да търся жилище в Лондон?

Фоули се почеса по ухото:

— Не мисля, приятелю, не.

— Не? Слава богу.

Паркираха близо до Кеймбридж Съркъс до един брояч на паркинга и влязоха заедно в преддверието.

— Нямаш пропуск, нали? Най-добре попълни формуляр, приятелю.

— Откога сме започнали да носим пропуски? Маккол ме познава като родната си майка.

— Просто нововъведения. Циркът се разраства, нали разбираш?

Лиймас не отговори, кимна на Маккол и влезе в асансьора без пропуск.

Кънтроул му стисна ръката доста предпазливо, като лекар, който опипва за счупени кости.

— Сигурно си ужасно уморен — рече той, сякаш се извиняваше. — Заповядай, седни. — Същият монотонен глас, сух и стържещ.

Лиймас се настани в един стол, обърнат към масленозелената електрическа камина, върху която се крепеше гарафа с вода.

— Студено ли ти се струва? — попита Кънтроул. Стоеше приведен над огъня и потриваше ръце. Под черното сако бе облякъл износена кафява жилетка. Лиймас си спомни съпругата на Кънтроул, дребна и глуповата жена на име Манди, която си мислеше, че мъжът й работи в Министерството на въгледобивната промишленост. Предположи, че тя е плела жилетката.

— Въздухът е много сух, това е проблемът — продължи Кънтроул. — Побеждаваш студа, но пък пресушаваш атмосферата. Не по-малко опасно.

Отиде до бюрото и натисна някакво копче.

— Да видим можем ли да поръчаме кафе — рече той. — Джини е в отпуск, това е неприятното. Дадоха ми някакво ново момиче. Въобще не я бива.

Изглеждаше по-нисък, отколкото Лиймас го помнеше, иначе не се беше променил. Същото престорено равнодушие, същата старомодна надутост; същият ужас от течения, благовъзпитан според закони, които бяха твърде далеч от житейския опит на Лиймас. Същата млечнобяла усмивка, същата претенциозна свенливост, същото почтително придържане към онова поведение, което лицемерно обявяваше за смешно. Всичко си беше същото.

Извади пакет цигари от бюрото и подаде на Лиймас.

— Ще видиш, че са поскъпнали — рече той и Лиймас прилежно кимна. Кънтроул седна, пъхайки цигарите в джоба си.

Настъпи мълчание. Накрая Лиймас промълви:

— Римек е мъртъв.

— Да, наистина — потвърди Кънтроул, сякаш Лиймас бе донесъл добра новина. — Много неприятно… Много… Предполагам, че това момиче го е предало — Елвира?

— Вероятно. — Лиймас не смяташе да го пита откъде знае за Елвира.

— И Мундт го застреля — добави Кънтроул.

— Да.

Кънтроул се изправи и взе да търси пепелник из стаята. Намери един и непохватно го сложи на пода между двата стола.

— Какво почуствува? Искам да кажа, когато застреляха Римек. Видя всичко, нали?

Лиймас вдигна рамене.

— Адски се ядосах — каза той.

Кънтроул наклони глава на една страна и притвори очи.

— Надали само това си почувствувал. Сигурно си се разстроил. Какво по-естествено.

— Разстроих се. Кой не би се разстроил.

— Харесваше ли Римек — като човек?

— Мисля, че да — безпомощно рече Лиймас. — Какъв смисъл има да разнищваме сега това — добави той.

— Как прекара нощта, по-скоро остатъка от нея, след като застреляха Римек?

— Слушай, какво значи това? — разгорещи се Лиймас. — Какво целиш?

— Римек бе последният — разсъждаваше Кънтроул — от серията убийства. Ако не ме лъже паметта, започна с момичето, онова, дето го убиха в Уединг, пред киното. После мъжът от Дрезден и арестите в Йена. Като десетте малки негърчета. Сега Раул, Вирек и Лендзер — всичките мъртви. И накрая Римек. — Той се усмихна укорително. — Загубите станаха твърде големи. Чудех се дали не трябва да спреш дотук.

— Какво искаш да кажеш — дотук?