Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Лампичката за съобщения на секретаря мигаше. Защо не я бях видяла снощи? Свих рамене. Една от загадките на живота. Натиснах бутона за прослушване.

— Анита Блейк, Джон Бърк се обажда. Получих съобщението ти. Обади ми се по всяко време. Горя от нетърпение да чуя какво си научила! — Той остави телефонен номер и — край.

Страхотно: местопрестъпление, убийство, разходка до моргата и посещение в света на вудуто, всичко в един ден. Щеше да е натоварен и неприятен ден. Идеално подхождаше на предишната вечер, а и на по-предишната също. Да му се не види, какъв късмет имах!

Някакъв патрулен полицай повръщаше шумно в една от онези гигантски кофи за боклук слонски размер пред къщата. Лош знак. От другата страна на улицата беше паркиран новинарски бус. Още по-лош знак. Не знаех как Долф е успял досега да оставя кланетата на зомбито извън новините. Наистина би трябвало да се случи нещо невероятно, за да пренебрегнат новинарите толкова сладки заглавия: ЗОМБИ ИЗКОЛВА СЕМЕЙСТВО. ЗОМБИ-СЕРИЕН УБИЕЦ НА СВОБОДА. Исусе, щеше да настъпи хаос!

Екипът с камерата, включително младежът с микрофонче на ревера, ме наблюдаваше как вървя към жълтата полицейска лента. Когато щипнах официалната пластмасова карта на яката си, новинарският екип пристъпи напред в пълен синхрон. Униформеният при лентата я задържа вдигната за мен, втренчен в настъпващата преса. Не погледнах през рамо. Никога не поглеждай назад, ако пресата те гони. Ще те хванат.

Русият с костюма се развика:

— Госпожице Блейк, госпожице! Може ли да ни дадете изявление?

Винаги е приятно да те разпознават, поне така мисля. Но се престорих, че не съм го чула. Продължих да крача, свела целеустремено глава.

Всяко едно местопрестъпление е досущ като всички останали. Разликата е само в специфичните кошмарни елементи. Стоях в спалнята на много приятно едноетажно ранчо. На тавана имаше бял вентилатор, който бавно се въртеше. Издаваше тихо скъ-ъъ-ърцащо пукане, сякаш не е бил добре завинтен от едната страна.

По-добре е да се съсредоточаваш върху дребните детайли. Върху начина, по който източната светлина пада през косите щори, превръщайки стаята в зебров мотив от сенки. По-добре е да не гледаш онова, което е на леглото. Не искаш да гледаш. Не искаш да виждаш.

Но се налага. Нужно е да погледнеш. Може да намериш улика. Да бе, и прасетата имат шибани крилца! Но все пак, може би — само може би! — ще има улика. Може би. Надеждата е истинска кучка.

В човешкото тяло има приблизително осем литра кръв. Количеството, което слагат по филмите и сериалите, просто не е достатъчно. Пробвай да излееш осем литра мляко на пода в спалнята. Да видиш само каква бъркотия става, а сега го умножи по… нещо си. Кръвта бе прекалено много за един човек. Килимът пльокаше под краката ми и тук там като кал след дъжд избликваха малки гейзери. Белите ми найки се оцапаха в червено преди да измина и половината път до леглото.

Урок, научен: носи черни найки на местопрестъпленията.

В стаята витаеше миризма. Радвах се, че на тавана има вентилатор. Тук смърдеше на смес от кланица и тоалетна. Лайна и кръв. Най-често това е мирисът на скорошна смърт.

Не само леглото, но и голяма част от пода около него беше покрита с чаршафи. Изглеждаше така, сякаш са намятали гигантски хартиени кърпи върху най-големия разлив на „Куул Ейд“ 29 29 Популярно в САЩ безалкохолно питие — Бел. пр. в света. Сигурно навсякъде под чаршафите имаше пръснати парченца. Буците бяха толкова малки… твърде малки, за да съставляват тяло. Нямаше нито една отделна, просмукана в пурпур буца, която да е достатъчно голяма за цял труп.

— Моля те, не ме карай да гледам! — прошепнах на празната стая.

— Каза ли нещо?

Подскочих и открих, че Долф е застанал точно зад гърба ми.

— Исусе, Долф, изплаши ме!

— Чакай да видиш онова под чаршафите. Тогава можеш да се плашиш!

Не исках да виждам какво има под купчината просмукани с кръв чаршафи. Бях сигурна, че съм се нагледала на такива работи за цяла седмица напред. Квотата ми за кръв бе надскочена още предишната нощ. Точно така, бях си превишила квотата.

Долф стоеше на прага в очакване. Около очите му забелязах тънки бръчици, които не бях виждала досега. Беше блед и имаше нужда от бръснене.

Всички имахме нужда от нещо. Но първо трябваше да погледна под чаршафите. Ако Долф бе способен на това, значи и аз можех да го понеса. Да-а, бе!

Сержантът подаде глава в коридора:

— Трябват ни няколко ръце да вдигнем чаршафите! Щом Анита Блейк види останките, отиваме си вкъщи! — Мисля, че додаде последното, защото никой не се появи да ни помогне. Нямаше и да открие доброволци. — Зербровски, Пери, Мерлони, домъкнете се насам!