Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Жабарско копеле! — изсумтях.

— На мен ли говориш, кучко?

Кимнах и се опитах да се усмихна, но не се справих много добре. Трябваше да продължим да се преструваме, че всичко е наред. Че това е възможно. Беше отвратително. Ако не ме обвързваше залогът, щях да избягам с писъци.

Взирах се в одеялцето.

— На колко е?

— Ако съдим по семейната снимка отпред, бих казал — на три или четири месеца.

Най-сетне стигнах до другата страна на леглото. Там имаше още едно покрито с чаршаф място. Беше също толкова кърваво и също толкова малко. Под чаршафа нямаше нищо цяло. Исках да отменя залога. Ако момчетата не ме караха да поглеждам отдолу, щях да ги заведа всичките в „При Тони“. Стига само да не се налага да вдигам този последен чаршаф. Моля ви, моля ви!

Но трябваше да погледна, със или без облог. Трябваше да видя каквото има за гледане. По-добре да погледна и да спечеля, отколкото да избягам и да загубя.

Връчих одеялцето обратно на Мерлони. Той го взе и го остави пак на леглото, достатъчно високо, за да остане чистото ръбче на сухо.

Коленичих до чаршафа. Той коленичи от другата му страна. Погледите ни се срещнаха. Предизвикателство за кошмарния край. Издърпахме покривалото.

Отдолу имаше само две парчета. Само две. Стомахът ми се сви толкова силно, че се наложи да преглътна киселина. Задавих се и за малко да повърна, но се удържах. Удържах се!

Мислех си, че окървавеното нещо е бебето, но не беше. Оказа се кукла. Толкова просмукана с кръв, че не можех да отгатна какъв е бил първоначалният й цвят, но все пак просто кукла. При това твърде стара, за да бъде четиримесечно бебе.

На килима лежеше и малка ръчица, покрита с кръв като всичко друго. Човешка ръка. Малка. Детска ръка, не бебешка. Разперих длан над нея, колкото да я премеря. Дете на може би три или четири години. На възрастта на Бенджамин Рейнолдс. Беше ли това съвпадение? Вероятно. Зомбитата не са толкова придирчиви.

— Може би кърми бебето, когато чува силен шум. Съпругът отива да погледне. Шумът събужда малкото момиченце, то излиза от стаята си да види какво става. Съпругът вижда чудовището, грабва детето и тича към спалнята. Зомбито ги хваща тук. Убива ги всички, пак тук… — собственият ми глас звучеше дистанцирано и клинично. Точка за мен.

Опитах се да избърша част от кръвта от малката ръка. И момиченцето е носило пръстен като мама. От онези, пластмасовите, които получаваш от машините за дъвки.

— Видя ли пръстена, Мерлони? — попитах. Вдигнах ръката от пода и подвикнах: — Дръж!

— Исусе! — Той скочи на крака и се раздвижи още преди да му я метна. Озова се зад вратата извънредно бързо. Всъщност нямах намерение да хвърлям ръката. Наистина.

Държах ръчицата в шепи. Беше тежка, сякаш пръстите щяха да се свият около дланта ми. Да ме помолят да ги заведа на разходка. Изпуснах гнусното чудо на килима. Падна с влажно цопване.

Стаята беше много гореща и леко се въртеше. Примигнах и се втренчих в Зербровски.

— Печеля ли облога?

Той кимна:

— Анита Блейк, коравото маце. Една нощ кулинарни наслади при Тони за сметка на Мерлони! Чувал съм, че правят страхотни спагети!

Споменаването на храната ми дойде в повече.

— Къде е банята?

— Нататък по коридора, третата врата отляво — обясни Долф.

Хукнах към банята. Мерлони тъкмо излизаше оттам. Нямах време да вкуся победата. Бях твърде заета да освобождавам стомаха си.

Бях опряла чело в студения линолеум в банята. Чувствах се по-добре. Какъв късмет, че не бях имала време да закуся!

На вратата се почука.

— Какво? — провикнах се.

— Долф е. Мога ли да вляза? Обмислих въпроса му.

— Ами, да.

Той се появи с кърпа в ръка. Както предположих — от шкафа за бельо. Погледа ме известно време и поклати глава. Намокри кърпата в мивката и ми я подаде:

— Знаеш какво да правиш с нея.

Така е. Кърпата беше студена и много приятно охлади лицето и шията ми. Попитах:

— Връчи ли една и на Мерлони?

— Аха, той е в кухнята. И двамата сте истински задници, но беше забавно.

Успях да възпроизведа вяла усмивка.

— Сега, след като приключихме със самоизявяването, да имаш някакви полезни наблюдения? — Долф седна на затворената тоалетна чиния.

Аз останах на пода.

— Някой да е чул нещо, за разнообразие?

— Един съсед доловил някакъв шум призори, но отивал на работа. Казва, че не искал да се забърква в семейни скандали.

Втренчих се в Долф.

— Чувал ли е караници от съседната къща и преди?