Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— И как ще докажем кой е по-корав? — попита Мерлони.

— Тук, сега, веднага. — Става.

Съсредоточих се отново върху клането с новопридобита целеустременост. Щях да спечеля облога. Не можех да допусна Мерлони да ме победи. Така имаше върху какво да се концентрирам, а не просто да зяпам бъркотията на леглото.

На матрака лежеше лява половина от гръден кош. Към него все още бе прикрепена гола гърда. Собственичката на дома? Всичко бе ярко, пищночервено, сякаш някой бе изливал кофи с боя на леглото. Трудно беше да се различат парчетата. Имаше лява китка малка, женска.

Вдигнах ръката — отпусната, ни следа от ригор мортис 30 30 Следсмъртно вкочаняване — Бел. пр. . На третия пръст имаше сватбена халка. Разтърсих китката.

— Няма ригор мортис. Как мислиш, Мерлони?

Той се втренчи в дланта. Не можеше да допусне да го надскоча, тъй че си поигра с ръката, въртейки я в китката.

— Може да е настъпил и отминал. Знаеш, че първото вкочаняване е краткотрайно.

— Сериозно ли предполагаш, че са минали почти два дни? — поклатих глава. — Кръвта е твърде прясна. Не, просто още не се е вкочанила. Престъплението е на няма и осем часа.

— Не е зле, Блейк — кимна той и побутна гръдния кош достатъчно силно, за да разлюлее гърдата. — А от това какви заключения си вадиш?

Преглътнах мъчително. Канех се да спечеля облога.

— Не знам. Да видим… Помогни ми да го обърна… — взирах се в лицето на Мерлони, докато го казвах. Дали не пребледня леко? Май да.

— Добре.

Другите трима стояха настрани и гледаха представлението. Ами нека. Беше много по-добре, отколкото да мислят за ставащото като за работа.

Ние с Мерлони преместихме гръдния кош настрани. Внимавах да му оставям по-месестите участъци, тъй че накрая на практика опипваше труп. Дали гърдата под пръстите му си е цица като цица? Има ли значение, че е кървава и студена? Мерлони ми се стори леко прежълтял. Предполагам, че имаше значение.

Вътрешностите на гръдния кош бяха остъргани точно както при господин Рейнолдс. Чисто и кърваво гладко. Оставихме ребрата отново да паднат на леглото. Заляха ни пръски кръв. Личаха по-добре по бялата риза на партньора ми, отколкото по моето синьо поло. Точка за мен.

Той се намръщи и бръсна кървавите капки. Размаза кръвта от ръкавиците си по ризата. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Добре ли си, Мерлони? — попитах. — Не искам да продължаваш, ако това те разстройва!

Той ме стрелна с поглед, после се ухили. Много неприятна усмивка.

— Още не си видяла всичко, маце! А аз го видях.

— Но докосна ли всичко?

Струйка пот протече по лицето му.

— Не искаш да пипаш всичко това.

Свих рамене:

— Ще видим!

На леглото имаше и крак. Съдейки по космите и останалата на него маратонка — мъжки. Облата, влажна ябълка на ставата блестеше срещу нас. Зомбито просто беше отскубнало крака, късайки плътта, но не и костта.

— Това сигурно е боляло ужасно! — констатирах.

— Смяташ ли, че е бил жив, докато са му късали крака?

Кимнах.

— Аха.

Не бях сто процента убедена. Имаше твърде много кръв, за да се познае кой и кога е умрял, но Мерлони ми се стори още малко по-блед.

Останалите парчета бяха просто кървави останки — късчета месо, парченца кост. Партньорът ми събра цяла шепа дреболии.

— Дръж!

— Исусе, Мерлони, това не е смешно! — Стомахът ми се върза на възел.

— Не, но изражението ти е — отвърна той.

Стрелнах го с поглед и заявих:

— Ако искаш го хвърли, Мерлони, но без подигравки!

Той примигна срещу мен, но кимна. Хвърли шепата дреболии. Бяха доста неудобни, но успях да ги хвана. Мокри, тежки, лепкави, просмукани и едновременно с това гнусни, като да докосваш суров телешки дроб, но по-зле.

Долф театрално изпъшка:

— Докато си играете на кой е по-силен, можем ли да научим нещо полезно?

Пуснах парчетата човешка плът обратно на леглото.

— Разбира се. Зомбито е дошло през плъзгащата се врата, както и предишния път. Преследвало е мъжа или жената дотук и ги е спипало и двамата… — спрях да говоря. Просто застинах.

Мерлони държеше бебешко одеялце. Кой знае защо, едното му ъгълче бе останало чисто. Беше поръбено с коприненорозово, с малки балончета и клоуни. От другия му край тежко капеше кръв.

Взирах се в малките балони и клоуни, а те танцуваха в безполезни кръгове.

— Копеле такова — прошепнах.

— На мен ли говориш? — попита полицаят.

Поклатих глава. Не исках да докосвам одеялото.

Но посегнах към него. Мерлони се постара кървавият ръб да ме плесне по голата ръка.