Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Джон Бърк си беше, какъвто го помнех. Висок, мургав, красив и смътно зловещ. Козята брадица създаваше този ефект. Извън филмите на ужасите никой не носи такива. Нали се сещате — онези филми със странните култове, дето се кланят на рогати образи.

Стори ми се, че Джон изглежда повехнал около очите и устата. Мъката влияе така на хората, дори ако естественият цвят на кожата им е тъмен. Устните му бяха свити в тънка линия, докато вървяхме през моргата. Държеше се така, сякаш го боли нещо.

— Как се справяш при зълва си? — попитах.

— Зле, много зле.

Почаках да се уточни, но той не каза нищо повече. Така че смених темата. Ако не искаше да говори за това, имаше пълното право.

Вървяхме по широк празен коридор. Достатъчно широк да караш по него три колички едновременно. Кабинката на пазача изглеждаше като противоядрен бункер, в комплект с картечниците. За в случай, че мъртвите се надигнат като един и хукнат към свободата. Досега не се е случвало тук в Сейнт Луис, но сме имали подобно изпълнение в съседство, в Канзас Сити.

Картечницата ще убие ентусиазма на всеки ходещ мъртвец. Загазваш единствено, ако са повечко. А ако се събере тълпа, смятай, че се присъединяваш към тях.

Размахах картата си пред пазача.

— Здрасти, Фред, отдавна не сме се виждали!

— Ще ми се да те пускаха да идваш тук като преди. Тази седмица имахме трима, дето възкръснаха и си отидоха вкъщи. Можеш ли да повярваш?

— Вампири?

— Че какво друго? Някой ден ще станат повече от нас!

Не знаех какво да кажа, затова си премълчах. Той вероятно беше прав.

— Тук сме да видим личните вещи на Питър Бърк. Сержант Рудолф Стор би трябвало да го е уредил.

Фред порови в малкия си тефтер.

— Аха, имате разрешение. Хванете по десния коридор, третата врата отляво. Доктор Савил ви очаква.

Вдигнах вежди при това изказване. Рядко се случва главният съдебен лекар да се води по акъла на полицията или на някой друг. Но само кимнах, сякаш очаквах подобно кралско посрещане.

— Благодаря, Фред, ще се видим на излизане!

— С все повече и повече хора така става — заяви той.

Не ми прозвуча като шегичка.

Найките ми не издаваха нито звук в тази вечна тишина. Джон Бърк също не вдигаше шум. Не го бях сметнала за тип, който носи маратонки. Погледнах надолу и се оказах права. Кафяви обувки с меки подметки. Но въпреки всичко крачеше до мен като тиха сянка.

Беше облечен в тон с обувките. Луксозно кафяво сако — толкова тъмнокафяво, че беше почти черно, метнато върху светложълта риза, с кафяви официални панталони. Дайте му само една вратовръзка и може да го смятате за част от корпоративна Америка. Дали винаги се издокарваше или бе пазарувал за погребението на брат си? Не, костюмът на погребението беше съвсем черен.

В моргата винаги е било тихо, но в събота сутрин е наистина мъртвешки спокойно. Дали линейките кръжат като самолети до настъпването на по-човешки час от уикенда? Знаех, че убийствата се множат в края на седмицата, но в събота и неделя сутрин винаги е тихо. Сетете се сами защо.

Броях вратите от лявата страна. Почуках на третата. Чу се тихо:

— Влезте! Отворих вратата.

Доктор Мариан Савил е дребна жена с къса черна коса, завита точно под ушите. Мургава е, има тъмнокафяви очи и високи изящни скули. Тя е смес от френска и гръцка кръв и притежава идеалния външен вид. Екзотична, без да е страховита. Вечно се изненадвам, че д-р Савил не е омъжена. Причината не е, защото й липсва хубост.

Единственият й недостатък беше пушенето — и лъхащата от нея миризма на цигари, прилепчива като отвратителен парфюм.

Тя се приближи с усмивка и ми подаде ръка:

— Анита, радвам се да се видим отново!

Ръкувах се с нея и се усмихнах:

— И аз се радвам, че ви виждам, д-р Савил!

— Мариан, ако обичаш.

Свих рамене.

— Мариан, това ли са личните вещи?

Намирахме се в малка операционна. На симпатична маса от неръждаема стомана имаше няколко пластмасови торби.

— Да.

Втренчих се в нея, питайки се какво цели. Главният съдебен лекар не тича по задачи. Имаше още нещо, но какво? Не я познавах достатъчно добре, за да се държа неучтиво, а и не исках да ме изгонят от моргата, тъй че нямаше как да проявя грубост. Проблеми, проблеми…

— Това е Джон Бърк, брат на починалия — обясних.

Веждите на д-р Савил подскочиха при това изказване.

— Моите съболезнования, господин Бърк!

— Благодаря — Джон се ръкува с нея, но така и не отклони очи от найлоновите торби.

Днес нямаше време за симпатични докторки и любезности. Смяташе да види личните вещи на починалия си брат. Търсеше улики, които да помогнат на полицията да хване убиеца. И взимаше много на сериозно тази идея.