Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Ако не беше забъркан с Доминга Салвадор, значи му дължах голямо извинение. Но как да го накарам да говори, ако доктор Мариан се мотае наоколо? Как ли да я помоля за уединение? Все пак моргата беше нейна, поне в общи линии.

— Трябва да съм наблизо, за да се уверя, че няма да пострадат никакви улики — обади се съдебната лекарка. — Напоследък има доста целеустремени репортери.

— Аз не съм репортер.

Тя сви рамене.

— Не си и официално лице, Анита. Новите правила отвисоко твърдят, че никое неофициално лице не бива да бъде оставяно при веществени доказателства за убийство, без някой да го наглежда… — тя се усмихна. — И бездруго бях тук, и предположих, че ще ти е по-удобно аз да ти надничам през рамото, а не някой друг.

Права беше. Какво ли смятаха, че се каня да правя, да открадна някой труп? Ако ми се искаше, можех да изпразня цялата проклета сграда и да накарам всички трупове да си играят на „следвай водача“.

Вероятно именно за това ми трябваше наглеждане. Може би.

— Не искам да проявявам нелюбезност — намеси се Джон, — но дали ще може да се хващаме за работа?

Погледнах към красивото му лице. Кожата около устата и очите беше изпъната, сякаш изтъняла. Прониза ме остър пристъп на вина.

— Разбира се, Джон, колко глупаво от наша страна!

— Моите извинения, господин Бърк! — каза и Мариан.

Даде и на двама ни по чифт гумени ръкавици. Ние с нея си ги навлякохме с опитна ръка, но Джон не беше свикнал с процедурата. Има определен трик — научава се с практиката. По времето, когато свърших да му помагам с нахлузването на ръкавиците, той се хилеше. Цялото му лице се променяше с усмивката. Бляскав и красив, и без капка зловещ привкус.

Д-р Савил разпечата първата торба. Вътре имаше дрехи.

— Не — каза Джон. — Тези дрехи не са ми познати. Може и да са негови, нямам представа. Ние с Питър… не се бяхме виждали от две години.

Трепнах при вината в гласа му.

— Добре, да продължим с по-дребните вещи — каза Мариан и се усмихна. Сладко и весело, упражняваше добрите си маниери. Толкова рядко й се удаваше да ги упражни!

Отвори една далече по-малка торба и изсипа внимателно съдържанието на лъскавия метален плот. Гребен, четвъртак, две пенита, остатък от билет за кино и вуду-талисман. Гри-гри.

Беше изтъкано от черна и червена нишки с вплетен помежду им човешки зъб. По ръбовете му висяха още кости.

— Това кокалчета от човешки пръсти ли са? — попитах.

— Да — отвърна Джон с много спокоен глас. Стоеше вкочанен и изглеждаше малко странно, сякаш го бе заляла нова вълна от ужас.

Гри-грито беше зловещо творение, но не разбирах силата на реакцията му спрямо него.

Наведох се и побутнах талисмана с пръст. В средата имаше и парче изсъхнала кожа. Освен това не ставаше дума за черен конец, а за черна коса.

— Човешки зъби, коса, кости и кожа — казах тихо.

— Да — отвърна Джон.

— Ти си по-просветен във вудуто от мен — казах. Какво значи всичко това?

— Някой е умрял заради този талисман.

— Сигурен ли си?

Той ме стрелна с истинско презрение:

— Не смяташ ли, че ако имаше шанс да е станало по друг начин, нямаше да споделя? Да не мислиш, че ми е приятно да науча, че брат ми е участвал в човешко жертвоприношение?

— Задължително ли е Питър да е бил там? Не може ли просто да го е купил по-късно?

— НЕ! — почти изкрещя Джон. Обърна ни гръб и отиде до стената. Дишането му бе шумно и накъсано.

Дадох му известно време да се вземе в ръце, след това зададох въпроса, който се налагаше да задам:

— За какво служи това гри-гри?

Той се обърна, достатъчно спокоен да се изправи срещу нас. Издаваше го само напрежението около очите.

— Дава на сравнително слаб некромант възможност да вдига по-стари мъртъвци, като взема назаем сила от някой по-силен.

— Как така назаем?

Джон сви рамене:

— В талисмана се крие част от силата на най-могъщия сред нас. Питър е платил прескъпо за него, тъй че да може да вдига повече и по-стари трупове. Питър, Боже, как си могъл?

— Колко могъщ трябва да си, за да можеш да споделяш силата си по такъв начин?

— Много могъщ — уточни Джон.

— Има ли начин това чудо да се проследи до човека, който го е създал?

— Не ме разбра, Анита! То Е част от нечия сила. То е същността на душата на създателя си. Човек трябва да е в голяма нужда или много алчен, за да го направи. Питър никога не би могъл да си го позволи. Никога.

— Може ли да се проследи?

— Да, просто влизаш в едно помещение с човека, който наистина го притежава. Това чудо ще запълзи право към него. Нали е липсващото парченце от душата му!