Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Може ли да мине за доказателство в съда?

— Ако накараш заседателите да разберат принципа, предполагам да… — Бърк пристъпи към мен. — Знаеш ли кой го е направил?

— Може би.

— Кой — кажи ми, кой?

— Ще направя нещо по-добро от това. Ще уредя да дойдеш на претърсването на къщата й.

Мрачна усмивка раздвижи устните му.

— Започвам много да те харесвам, Анита Блейк!

— Комплиментите по-късно.

— Какво значи това? — попита Мариан. Беше преобърнала талисмана. Сред косата и костите блестеше по-малък амулет, досущ като парче от орнаментирана гривна. Беше във формата на музикален знак — бемол.

Какво точно бе казал Евънс, когато докосна парченцата от надгробния камък? Те прерязали гърлото й, тя имала гривна с музикални знаци и малки сърчица по нея. Вгледах се в талисмана и усетих как светът се раздвижва. Всичко си дойде на мястото с едно плавно движение. Доминга Салвадор не беше вдигнала зомбито убиец. Тя беше помогнала на Питър Бърк да го събуди. Трябваше обаче да се уверя. Разполагахме само с няколко часа, преди да се върна пред вратата на Доминга в опит да докажа твърдението си.

— Случайно по същото време като Питър Бърк тук да се е появявала и една жена?

— Сигурна съм, че е имало няколко — отвърна Мариан с усмивка.

— Жени с прерязани гърла? — уточних.

Докторката ме стрелна с изпитателен поглед.

— Ще проверя в компютъра.

— Можем ли да вземем талисмана с нас?

— Защо?

— Защото, ако съм права, тя има гривна с накачени по нея лък, стрели и малки сърчица, а това е парче от гривната — вдигнах златния амулет към светлината. Той заблестя весело, сякаш не знаеше, че собственичката му е мъртва.

След смъртта сивотата настъпва преди всички други цветове. О, изгубилото много кръв тяло може да изглежда бяло или синкаво. Но щом веднъж започне да се разлага — не да гние, още не — то добива сив цвят.

Жената изглеждаше сива. Раната на врата й бе почистена и сондирана. Изглеждаше зинала като втора гигантска уста под брадичката й.

С привичен жест д-р Савил дръпна главата назад.

— Разрезът е много дълбок. Прерязани са вратните мускули и каротидната артерия. Смъртта е настъпила сравнително бързо.

— Професионална работа — казах.

— Ами, да който и да й е прерязал гърлото, е знаел какво прави. Има поне дузина начини да се нарани шията, без това да е смъртоносно или да убие толкова бързо.

Джон Бърк се обади:

— Да не казвате, че брат ми се е упражнявал?

— Не знам — признах. — Личните й вещи тук ли са?

— Ето ги — Мариан разпечата далече по-малка торбичка и я изсипа на една празна маса. Златната гривна заблестя под флуоресцентните крушки.

Вдигнах украшението. Все още носех ръкавици. Малък опънат лък заедно със стрелата, друг музикален знак, две преплетени сърца. Всичко, което Евънс описа.

— Откъде знаеше за амулета и мъртвата жена? — попита Джон Бърк.

— Занесох малко улики на ясновидец. Той видя смъртта на жената и гривната й.

— Какво общо има това с Питър?

— Смятам, че една вуду жрица е накарала Питър да вдигне зомби. То му се е изплъзнало. И убива хора. За да скрие стореното от нея, тя е убила брат ти.

— Коя е тя?

— Не разполагам с доказателства, освен ако самото гри-гри не докаже нещата.

— Едно видение и едно гри-гри — Джон поклати глава. — Трудничко ще го пробуташ на заседателите.

— Знам. Точно за това ни трябват още доказателства.

Д-р Савил следеше разговора ни като страстен запалянко.

— Име, Анита, трябва ми име!

— Трябва да се закълнеш да не тръгваш на бой, докато законът не получи възможност. Само ако законът се провали, обещай ми!

— Давам ти думата си!

Изучавах го внимателно минута-две. И той ми отвърна с ясен и уверен поглед. Но можеше да излъже с чиста съвест.

— Не вярвам на ничия честна дума — позяпах го още малко. Джон дори не трепна. Предполагам, че моят поглед в стил „кова гвоздеи с очи“ е позагубил силата си. Или просто той възнамеряваше да си удържи на думата. Случва се понякога.

— Добре де, приемам думата ти. Но не ме карай да съжалявам!

— Няма — обеща той. — А сега ми кажи името.

Обърнах се към д-р Савил.

— Извини ни, Мариан. Колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-голям е шансът през прозореца ти никога да не пропълзи зомби!

Малко преувеличавах, но намекът ми улучи целта. Стори ми се, че съдебната лекарка се кани да възрази, но накрая кимна:

— Много добре. Бих дала мило и драго някой ден да чуя цялата история, ако е безопасно.