Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Доколкото знам, познавате госпожица Блейк — каза Долф.

— Имала съм това удоволствие — съгласи се Доминга.

Маслото не би се стопило в лъжливата й уста.

— Това е Джон Бърк.

Очите й лекичко се разшириха. Първа пукнатина в идеалната й маскировка. Дали беше чувала за Джон Бърк? Дали името я притесни? Надявах се.

— Толкова се радвам да се запознаем най-сетне, господин Джон Бърк! — каза тя накрая.

— Винаги е приятно да се срещнеш с нов познавач на изкуството — отвърна той.

Тя леко сведе глава, приемайки комплимента. Поне не се опитваше да имитира пълна невинност. Признаваше, че е вуду жрица. Какъв напредък.

Щеше да е обидно бабата на вудуто да се прави на невинна.

— Давай, Анита — каза Долф. Без встъпителни слова, никакво чувство за театрален ефект, просто „давай“. Такъв си е той.

Извадих от джоба си пластмасова торбичка. Доминга ми се стори озадачена. Изтърсих гри-грито. Лицето й застина, досущ като маска. Странна лека усмивчица изкриви устните й.

— Това какво е?

— Хайде сега, сеньора — обади се Джон, — не се прави на глупачка! Много добре знаеш какво е.

— Знам, че е някакъв вид талисман, разбира се. Но какво — полицията вече заплашва стариците с вуду, така ли?

— Както дойде — обадих се.

— Анита! — изсумтя Долф.

— Извинявай… — погледнах към Джон и той кимна.

Оставих гри-грито на пода, на около два метра от Доминга Салвадор. Трябваше да се доверя на Джон за голяма част от нещата. С Мани бях преговорила по телефона някои от твърденията му. Ако номерът подействаше и можехме да накараме съда да го признае, ако успеехме да обясним всичко на заседателите, тогава може би разполагахме с доказателство. Колко, „ако“ станаха дотук?

Секунда-две гри-грито просто си стоеше на място, но след това кокалчетата от пръсти се раздвижиха, сякаш ги бе погалила невидима длан.

Доминга вдигна внучка си от скута и махна на момчетата да отидат при Енцо. Седеше сама на дивана и чакаше. Странната усмивчица още цъфтеше на устните й, но вече изглеждаше доста крива.

Талисманът започна да пълзи към нея като червей, избутвайки се и гърчейки се с помощта на мускули, каквито не притежаваше. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Записваш ли, Боби? — попита Долф.

Ченгето с видеокамерата отвърна:

— Записвам, записвам. Не вярвам, мамка му, но го снимам.

— Моля ви, не използвайте такива думи пред децата! — обади се Доминга.

Ченгето отвърна:

— Извинете, госпожо!

— Извинен сте. — Тя все още се опитваше да се преструва на идеалната домакиня, докато онова нещо пълзеше към краката й. Признавам й куража.

Антонио обаче се пречупи. Тръгна напред, сякаш се канеше да изгребе нещото от килима.

— Не го докосвай! — предупреди Долф.

— Плашите баба ми с номерата си — изръмжа младежът.

— Не го докосвай! — повтори отново сержантът.

Този път се изправи. Телесата му сякаш запълниха стаята. Редом с него Антонио внезапно стана дребен и крехък.

— Моля ви, плашите я! — Но всъщност неговото лице бе пребледняло и покрито с пот. Какво толкова се тръшкаше сладкият Тони? Нали не неговият задник отиваше в затвора?

— Застани ето там — нареди Долф, — веднага, иначе ще се наложи да ти сложим белезници!

Антонио поклати глава.

— Не, аз… аз ще се дръпна!

Така и стори, но погледна към Доминга, докато се движеше. Бърз, страхлив поглед. Когато тя му отвърна, в очите й нямаше нищо друго, освен гняв. Черните й очи блестяха от ярост. Лицето й внезапно се изкриви. Какво бе станало, та разруши преструвката? Какво ставаше?!

Гри-грито мъчително си проправи път до кралицата на вудуто. Сгуши се в краката й като куче, търкаляйки се върху събутите й обувки, все едно котка, която иска да я почешат по коремчето.

Сеньората се опита да не му обърне внимание, да се преструва.

— Ще се отречете ли от възвърнатата ви сила? — попита Джон.

— Не знам какво искате да кажете — отново бе овладяла изражението си. Изглеждаше озадачена. Боже, колко беше добра! — Вие сте могъщ вуду жрец. Правите всичко това, за да ме вкарате в капан!

— Ако не искате талисмана, ще го взема — отвърна той. — Ще добавя вашата магия към моята. Ще стана най-могъщият майстор в Щатите…

За първи път силата на Джон потече по кожата ми. Беше полъх на магия, много страховит. Бях започнала да приемам Бърк за обикновен човек — или поне толкова обикновен, за колкото всеки от нас може да мине. Моя грешка.

Сеньората само поклати глава.

Джон пристъпи напред и коленичи. Посегна към гърчещото се гри-гри. Силата му се движеше заедно с него като невидима ръка.