Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Доминга седеше на стола си и се взираше в мен. Двамата униформени в стаята при нас бяха заели обичайната полицейска стойка — безизразни лица, леко отегчение, но ако някой мръдне, ченгетата ще са нащрек. Отегчението беше само маска. Ченгетата винаги забелязват всичко. Такава им е професията.

Доминга не гледаше полицаите. Не обръщаше внимание дори на Джон Бърк, който беше много по-близо до нейното ниво. Взираше се в малката дама — в мен.

Пресрещнах черните й очи и казах:

— Проблем ли имаш?

Ченгето ме стрелна с поглед. Джон се размърда на дивана.

— Какво има? — попита той.

— Тя ме зяпа.

— Няма да се свърши само със зяпане, chica! — гласът й бе натежал. Космите в основата на врата ми се опитаха да пропълзят надолу в блузата.

— Заплаха — усмихнах се. — Не мисля, че ще продължиш да нараняваш хората, да знаеш.

— Това ли имаш предвид? — Тя ми показа талисмана. Той се гърчеше в ръката й, сякаш бе очарован, че му е обърнала внимание. Тя го смачка с длан. Гри-гри напразно се мъчеше да се освободи от хватката й. Дланта й го скри напълно. Тя се взираше право в мен и полека вдигна ръка към гърдите си.

Въздухът внезапно натежа и стана труден за дишане. Косъмчетата по цялото ми тяло настръхнаха като четина.

— Спрете я! — каза Джон и се изправи. По-близкият до Доминга полицай се поколеба само за миг, но това стигаше. Когато успя да разтвори пръстите на старицата, дланта й беше празна.

— Стар фокус, Доминга. Смятах те за по-добра от това!

Джон беше пребледнял.

— Не е номер — говореше треперливо. Седна тежко на дивана до мен. Мургавото му лице бе пребледняло. Силата му сякаш се спихна. Изглеждаше уморен.

— Какво има? Какво направи тя? — попитах притеснено.

— Трябва да върнете талисмана, госпожо — заяви униформеният полицай.

— Не мога — отвърна сеньората.

— Джон, какво по дяволите направи тя?

— Нещо, на което не би трябвало да е способна!

Започвах да разбирам как се чувства Долф, когато разчита на мен за сведения. Беше като да вадиш шибан зъб.

— Какво направи тя?

— Погълна силата си обратно — обясни Бърк.

— Това какво значи?

— Абсорбира гри-грито в тялото си. Не го ли усети?

Бях почувствала нещо. Сега атмосферата бе по-свежа, но все още — напрегната. Кожата ме сърбеше от близостта на нещо.

— За усещане — усетих, но все още не разбирам нищо.

— Без ритуал и без помощта на лоа, тя го абсорбира обратно в душата си. Няма да намерим и следа от него. Никакви доказателства.

— Значи разполагаме само с касетата?

Джон кимна.

— Ако знаеше, че е способна на това, защо не проговори по-рано? Нямаше да я оставим да пипне това чудо!

— Да, ама не знаех. Невъзможно е без церемониална магия.

— Но тя го направи.

— Да, Анита, знам! — За първи път ми се стори уплашен. Страхът не подхождаше на тъмното му, красиво лице. След силата, която бях усетила у него, страхът ми се струваше още повече не на място. Но все пак беше истински.

Потръпнах, сякаш някой бе пристъпил върху гроба ми. Доминга ме зяпаше.

— В какво се пулиш?

— В една мъртва жена — отвърна тя тихо.

Поклатих глава.

— Думите са евтино нещо, Сеньора. Заплахите не значат нищо.

Джон ме побутна:

— Не я предизвиквай, Анита! Ако може да направи това ей така, никой не може да каже на какво още е способна!

На ченгето му стигаше толкова.

— Тя няма да предприеме нищо. Ако даже мръднете, госпожо, ще ви застрелям!

— Но аз съм просто една старица. Нима ме заплашвате?

— Нито дума повече!

Другият униформен се обади:

— Един път видях вещица, която можеше да омагьосва с гласа си.

И двамата се хванаха за оръжията. Забавно, как малко магия променя възприятията ти за хората. Те се чувстваха добре, когато знаеха, че й трябва човешко жертвоприношение или церемония. Но един фокус й стигаше да мине внезапно в категорията „много опасни“. Аз винаги съм си знаела, че е опасна.

Доминга седеше мълчаливо под подозрителните погледи на полицаите. Малкото й представление беше отвлякло вниманието ми. От мазето все още не се чуваха писъци. Нищо. Тишина.

Дали онова ги беше спипало всичките? Толкова бързо, без нито един изстрел? Надали. Но все пак стомахът ми бе свит, а по гърба ми се стичаше пот. „Добре ли си, Долф?“ — помислих си.

— Каза ли нещо? — попита Джон.

Поклатих глава.

— Просто се бях замислила здравата.

Той кимна, сякаш думите ми имаха особен смисъл за него.

Долф се появи в дневната. Не можех да отгатна нищо по лицето му. Господин Стоик.