Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Е, какво има? — попитах.

— Нищо — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш с това „нищо“?

— Тя е почистила цялото чудо. Намерихме стаите, за които ми говореше. Едната врата е изкъртена отвътре, но стаята е била изтъркана и пребоядисана… — той ми подаде огромната си длан. Беше оцапана с бяло. По дяволите, та боята е още мокра!

— Не може всичко да е изчезнало! Ами циментираните врати?

— Очевидно някой ги е потрошил с пневматичен чук. Това са просто прясно пребоядисани помещения, Анита! Долу смърди на борова белина и мокра боя. Няма трупове, няма зомбита. Нищо.

Взирах се объркано в него.

— Сигурно се шегуваш!

Той поклати глава:

— Не се смея.

Изправих се пред Доминга.

— Кой те предупреди?

Тя само се взираше с усмивка в мен. Изпитвах огромно желание да изтрия усмивката й с шамари. Щеше да ми стане по-добре дори ако я ударех само веднъж. Знаех, че ще ми олекне.

— Анита — каза Долф, — назад!

Може би гневът се бе изписал на лицето ми или пък за намеренията ми му подсказа фактът, че бях свила юмруци и треперех. Тресях се от гняв и заченки на още нещо. Ако тя не отидеше в затвора, тогава щеше да остане свободна да се опита да ме убие отново тази нощ. И всяка една нощ оттук нататък.

Сеньората се усмихваше, сякаш можеше да прочете мислите ми.

— Не разполагаш с нищо, chica! Заложи всичко на губеща ръка!

Права беше.

— Стой далече от мен, Доминга!

— Няма да те доближавам, chica, не ми е необходимо!

— Последната ти малка изненадка не сработи толкова добре. Все още съм тук.

— Нищо не съм направила. Но съм сигурна, че и по-лоши неща могат да влязат през вратата ти, chica!

Обърнах се към Дол ф:

— Дявол го взел, нищо ли не можем да направим?

— Имаме талисмана, но това е всичко.

Сигурно нещо ме е издало, защото той ме побутна по рамото:

— Какво?

— Тя направи номер с талисмана. Изчезнал е.

Сержантът си пое дълбоко дъх и го задържа, после издиша.

— Дявол го взел, и как?

Свих рамене.

— Джон ще ти обясни. Аз все още не схващам. Мразех да признавам, че не знам нещо. Винаги съм се притеснявала да огласявам незнанието си. Но пък, хей, едно момиче не може да е специалист по всичко. Напъвах се здравата да стоя далече от вудуто. Работех здраво… и докъде се докарах? Да се взирам в черните очи на вуду жрица, която планира убийството ми. Много зловещо убийство, ако се съди по изражението й.

Е, всичко или нищо. Обърнах се отново към сеньората. Стоях и се взирах в тъмното й лице, и се усмихнах. Собствената й усмивка трепна, което ме накара да се ухиля още по-широко.

— Някой те е предупредил и през последните два дни си чистила тази помийна яма — наведох се над Доминга и положих длани на подлакътниците на креслото й. Така стояхме лице в лице. — Наложило се е да разбиваш собствените си стени. Трябвало е да освободиш или разрушиш всичките си творения. Вътрешното ти светилище, хогунът ти, е почистен и варосан. Всички верве са изтрити. Всички животински жертвоприношения — изчезнали. Цялата сила, трупана пласт по пласт, капка кръв по капка кръв… налага се да започнеш отначало, кучко. Трябва да възстановиш всичко!

Погледът в черните й очи ме накара да потръпна, но не ми пукаше.

— Остаряла си по време на цялото това преустройство. Много от играчките си ли трябваше да съсипеш? Да си копала гробове, а?

— Шегувай се сега, chica, но някоя тъмна нощ ще ти пратя онова, което съм запазила специално за теб!

— Че защо да чакаме? Направи го сега, посред бял ден! Изправи се срещу мен… или се страхуваш?

Доминга Салвадор се разсмя и смехът й бе топъл и приятелски. Стресна ме толкова, че се изправих и за малко да отскоча.

— Да не смяташ, че съм достатъчно глупава да те нападна, докато всички полицаи душат наоколо? Сигурно ме смяташ за идиотка!

— Струваше си да опитам — признах.

— Трябваше да се обединиш с мен в плановете ми за зомбитата. Можехме да забогатеем заедно!

— Заедно можем да правим само едно нещо — да се избием една друга — отвърнах.

— Ами така да бъде. Нека между нас има война!

— Винаги е имало война — отговорих аз.

Сеньората кимна и се усмихна отново. Зербровски се появи откъм кухнята. Хилеше се от ухо до ухо. Готвеше нещо хубаво.

— Внучето току-що изплю камъчето.

Всички в стаята го зяпнаха. Долф каза:

— Изплю какво?

— Човешка жертва. Как е трябвало да прибере гри-грито от Питър Бърк, след като го убие по заповед на баба си, но се появили някакви бегачи и се паникьосал. Толкова се страхува от нея — той посочи Доминга, — че иска да я види зад решетките. Ужасен е от онова, което тя ще му стори, задето е забравил талисмана.