Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Просто ми извикай такси, става ли? Не искам да говорим повече.

Какво можех да направя? Повиках такси. Както Уанда ме помоли, казах на шофьора, че клиентът е в инвалидна количка. Тя остави Жан-Клод да я свали по стълбите, защото аз не можех да се справя сама. Но беше съвсем скована и неподвижна в обятията му. Оставихме я на количката на тротоара.

Гледах, докато таксито не дойде да я откара. Жан-Клод стоеше до мен в златния кръг от светлина точно пред жилищната ми сграда. Топлата светлина сякаш изсмукваше цвета от кожата му.

— Трябва да те напусна, ma petite! Беше много възпитателно изживяване, но времето ми изтича.

— Отиваш да се нахраниш, нали?

— Личи ли си?

— Малко.

— Трябва да те наричам ma verite, Анита. Винаги ми казваш истината за мен.

— Това ли означава verite? Истина? — попитах.

Той кимна.

Стана ми зле. Бях нервна, сърдита, неспокойна. Бях бясна на Харолд Гейнър, задето бе превърнал Уанда в жертва. И на Уанда, задето го е допуснала. Дразнех се от себе си, защото не можех да сторя нищо по въпроса. И освен това тази нощ бях бясна на целия свят. Бях научила какво точно иска от мен Гейнър. И тази информация изобщо не ми помогна.

— Винаги ще има жертви, Анита! Хищници и плячка, така е устроен светът.

Стрелнах Жан-Клод с поглед.

— Мислех, че вече не си способен да ме четеш!

— Не мога да чета съзнанието или мислите ти, само изражението ти и това, което знам за теб.

Не исках да научавам, че Жан-Клод ме познава така добре. Толкова отблизо.

— Махай се, Жан-Клод, просто си тръгвай!

— Както желаеш, ma petite! — и изчезна просто ей така. Порив на вятъра и после — нищо.

— Брех, какъв номер! — промърморих. Стоях си в тъмното, вкусвайки солта на сълзите. Защо ли ми се плачеше за някаква си курва, която току-що бях срещнала? Или плачех за нечестността на света като цяло?

Жан-Клод беше прав. Винаги ще има плячка и хищник. А аз се напъвах здравата да бъда една от хищниците. Бях Екзекуторката. Защо тогава винаги симпатизирах на жертвите? И защо отчаянието в погледа на Уанда ме караше да мразя Гейнър повече, отколкото това, което бе сторил лично на мен?

Наистина — защо?

Телефонът звънна. Поотворих очи, колкото да погледна часовника до леглото: 6:45 сутринта. Мамка му. Търпеливо лежах и отново се потапях в съня, в очакване телефонният секретар да…

— Долф е. Намерихме още един. Обади се на пейджър…

Задрапах за телефона и междувременно изтървах слушалката.

— ’Драсти, Долф. Тука съм.

— Късно си легнала, а?

— Аха, та какво става?

— Нашето приятелче е решило, че къщите с по едно семейство са лесна плячка… — от недоспиване звучеше задавено.

— Боже, не и още едно семейство!

— Боя се, че да. Можеш ли да наминеш?

Въпросът беше глупав, но не му го казах. Стомахът ми се беше смъкнал в петите. Не исках повторение на дома на Рейнолдс. Не мисля, че въображението ми би го понесло.

— Дай насам адреса. Ще дойда.

Долф ми продиктува адреса.

— Сейнт Питърс — повторих. — Близо е до Сейнт Чарлз, но все пак…

— Все пак какво?

— Доста ходене има пеша само за да нападнеш някаква си къща. И в Сейнт Чарлз има постройки от този тип. Защо да пътува толкова надалече, за да се нахрани?

— Мен ли питаш? — изуми се Долф. Долових нещо като смях в гласа му. — Хайде, госпожице Вуду Експерт! Да видим какво има за гледане.

— Долф, толкова зле ли е, колкото у Рейнолдс?

— Зле, даже по-зле, най-зле от всичко досега — изреди той. Смехът още се долавяше, но с оттенъци на твърдост и самосъжаление.

— Не е по твоя вина — казах.

— Да бе, кажи го на големите клечки. Те искат да секат глави!

— Получи ли заповедта?

— Ще излезе късно този следобед.

— Никой не получава заповеди през уикенда — намекнах.

— Специално паникьорско разрешение — уведоми ме Долф. — Домъкни си задника насам, Анита! Всички искат да се прибират вкъщи! — и затвори.

Не си дадох труда да си взимам довиждане.

Още едно убийство. Мамка му. Мамка му. Мамка му! Да му се не види! Не така исках да прекарам съботната сутрин. Но щяхме да получим заповедта. Ура! Въпросът беше, че нямах представа какво търся.

Всъщност, не съм специалист по вуду. Специалист по свръхестествени престъпления съм. Което не е едно и също. Може би трябваше да помоля Мани да ме придружи? Не, не, не исках да доближава Доминга Салвадор, да не би тя да реши да отмени сделката и да го издаде на ченгетата. За човешките жертви няма давност. Все още биха могли да приберат Мани по този повод. И ще е точно в стила на Доминга да изтъргува приятеля ми срещу живота си. С което, по заобиколен път, ще ме натовари с вината. Да, би й харесало!