Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Тя отпи от питието си и поклати глава без дори да ме погледне.

— Стига, Уанда, знам, че си била любовница на Гейнър. Признай, че го познаваш и да тръгнем оттам!

Тя ме погледна и бързо сведе очи.

— Не. Ще те обработя. Ще оставя вампира да гледа. Ще говоря мръсотии и на двамата. Но не познавам никого на име Гейнър.

Наведох се и се опрях на облегалките на количката. Лицето й бе точно пред мен.

— Не съм репортер. Гейнър дори няма да разбере, че сме говорили, ако не му кажеш.

Тя се ококори. Погледнах, накъдето зяпаше и тя. Шлиферът се бе разтворил при навеждането. Пистолетът ми се показваше и това явно я разстрои. Добре.

— Говори с мен, Уанда! — казах меко. Мило. Най-милият тон често е най-лошата заплаха.

— Кои, по дяволите, сте вие? Не сте ченгета. Не си репортер. Социалните работници не носят оръжие. Коя си ти? — В последния въпрос вече се долавяше страх.

Жан-Клод влезе в стаята. Беше ходил в спалнята ми. Страхотно, направо велико.

— Проблем ли има, ma petite?

Не го поправих в обръщението. Свалих шлифера и го оставих на барплота в кухнята. Уанда се взираше в оръжието точно както си знаех, че ще стане.

Аз може да не съм страховита, но браунингът е.

Жан-Клод пристъпи зад проститутката. Жилестите му ръце докоснаха раменете й. Тя подскочи, сякаш я бяха ударили. Знаех, че не я боли. Може би щеше да е по-добре, ако болеше.

— Той ще ме убие — възкликна Уанда.

Май доста хора казваха същото за господин Гейнър.

— Той дори няма да разбере — отвърнах.

Жан-Клод потри буза в косата й. Пръстите му нежно масажираха раменете й.

— Пък и, сладка моя coquette 28 28 Coquette (фр.) — букв. кокетка, прен. уличница — Бел. пр. , той не е тук с нас тази вечер — каза с устни, долепени до ухото й. — А ние сме… — той добави още нещо, толкова тихо, че не го чух. Само устните му помръдваха. Кой изключи звука за мен?

Уанда обаче го чу: Ококори се и се разтрепери. Цялото й тяло сякаш попадна в хватката на някакъв припадък. В очите й заблестяха сълзи и се търкулнаха по бузите й в изящни криви.

Исусе.

— Моля те, недей! Не го оставяй, моля те! — гласът й бе писклив от страх, а гърлото й — свито.

В този миг мразех Жан-Клод. Мразех и себе си. Сред последните ми оцелели илюзии беше, че съм на страната на добрите. Нямах желание да се откажа от тази мисъл, поне докато вършеше работа. Уанда щеше да проговори — или пък нямаше. Но без мъчения!

— Назад, Жан-Клод! — наредих.

Той вдигна поглед към мен.

— Мога да вкуся ужаса й като силно вино — очите му бяха изцяло оцветени в задавящо синьо. Изглеждаше като слепец. Лицето му все още бе симпатично, когато широко отвори уста и зъбите му блеснаха.

Уанда продължаваше да плаче и да ме гледа. Ако можеше да види изражението на Жан-Клод, сигурно щеше да се разпищи.

— Мислех, че се владееш далече по-добре, Жан-Клод!

— Контролът ми е отличен, но не безкраен — той се отдръпна и тръгна да обикаля стаята от другата страна на дивана. Като леопард, въртящ се из клетката си. Сдържана енергия, очакваща освобождението си чрез насилие. Не виждах лицето му. Дали страховитият номер беше само за пред Уанда? Или беше истински?

Поклатих глава. Нямаше начин да задам подобен въпрос в присъствието на жената. Може би по-късно. Евентуално.

Коленичих пред Уанда. Тя стискаше толкова здраво кутийката с кола, че я беше вдлъбнала. Не докоснах гостенката си, просто клекнах пред нея.

— Няма да допусна да те нарани. Честно. Харолд Гейнър ме заплаши. Ето защо се нуждая от сведения.

Уанда ме гледаше, но вниманието й бе съсредоточено върху вампира зад гърба й. Раменете й бяха напрегнати до крайност. Не би се отпуснала и за миг, докато Жан-Клод е в стаята. Дамата си имаше вкусове.

— Жан-Клод, Жан-Клод…

Когато се обърна към мен, изражението му бе съвсем обикновено — както винаги. Пълните му устни бяха изкривени от усмивка. Било е номер. Преструвка. Дявол да го вземе. Нима в процеса на превръщане във вампир влизаше и нещо, което задължително те прави садист?

— Върви за малко в спалнята. Ние с Уанда трябва да поговорим насаме.

— В твоята спалня — усмивката му се разшири. — За мен е удоволствие, ma petite!

Намръщих му се. Той беше непоклатим. Както винаги. Но напусна стаята, точно както го помолих.

Раменете на Уанда хлътнаха. Тя си пое треперливо дъх.

— Наистина ли няма да допуснеш да ме нарани?

— Кълна се!

Тя внезапно се разплака — тихи, треперливи хлипове. Не знаех какво да правя. Никога не съм се справяла добре с ревльовци. Дали да я прегърна? Да я потупам утешително по ръката? Какво?