Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Тя е точно пред „Сивата котка“. В края на улицата.

— Благодаря! — дадох му банкнотата. Ноктите му бяха мръсни.

— Сигурна ли си, че не искаш малко екшън? — гласът му бе тих и несигурен, също като погледа.

С ъгълчето на окото си мернах Жан-Клод да напредва през тълпата. Приближаваше към мен. В опит да ме защити. Обърнах се отново към момчето:

— Около мен се върти толкова екшън, че не знам какво да го правя.

Той се намръщи с озадачено изражение. Нищо, съвсем нормално. И аз бях озадачена. Какво прави човек с вампир-повелител, който не ще да те остави на мира? Хубав въпрос. За нещастие се нуждаех от хубав отговор.

Сакатата Уанда се оказа дребна жена, седнала в една от онези спортни инвалидни колички, които се използват за състезания. Носеше тренировъчни ръкавици и мускулите на раменете й се движеха под загорялата кожа, докато се избутваше. Дългата кестенява коса се сипеше в нежни вълни около много сладкото й лице. Гримът й беше нанесен с вкус. Носеше бляскава металносиня блуза без сутиен. Дългата й до глезените пола беше с поне два пласта многоцветен кринолин, а стъпалата й се криеха в стилни черни ботуши.

Напредваше към нас с добро темпо. Повечето проститутки, мъже и жени, изглеждаха обикновени. Не бяха облечени крещящо — шорти, бюстиета. В тази жега кой би ги обвинил? Предполагам, че ако носиш мрежести гащеризони, ченгетата просто по инстинкт стават подозрителни.

Жан-Клод стоеше до мен. Гледаше неоновата табела на съседната сграда. Надписът — с изискан цвят на обички — гласеше „Сивата котка“.

Как се подхожда към проститутка, пък, ако ще да е и само за разговор? Не знаех. Човек научава по нещо ново всеки ден. Стоях на пътя й и я чаках да се приближи до мен. Тя вдигна поглед и забеляза, че я гледам. Когато не отклоних очи, тя установи връзка помежду ни и се усмихна.

Жан-Клод застана до мен. Усмивката на Уанда се разшири и разцъфна. Определено беше от типа „Ела насам да те излапам!“, както обичаше да казва баба Блейк.

Жан-Клод прошепна:

— Това ли е проститутката?

— Да — кимнах.

— В инвалидната количка? — уточни той.

— Ахъм.

— Леле — беше всичко, което каза. Според мен Жан-Клод бе шокиран. Хубаво бе да знам, че това е възможно.

Уанда спря количката си с опитно движение на ръцете. Усмихваше се, вдигнала глава, за да ни гледа. Ъгълът ми се стори доста болезнен.

— Здрасти — каза проститутката.

— Здрасти — поздравих.

Тя продължаваше да се усмихва. И да ни зяпа. Защо ли внезапно се почувствах кофти?

— Един приятел ми каза за теб — зявих.

Уанда кимна.

— Ти си онази, дето й викат Уанда с количката, нали?

Тя внезапно се ухили и лицето й придоби реален вид. Зад всичките тези мили, но фалшиви усмивки стоеше истинска личност.

— Аха, аз съм.

— Можем ли да поговорим?

— Разбира се — каза тя. — Имаш ли стая?

Дали имах стая? Не се ли предполагаше тя да има?

— Не.

Тя изчакваше. О, да му се не види.

— Искаме просто да поговорим за един-два часа. Ще си платим каквото струва.

Тя ми каза колко ще струва.

— Исусе, това е бая множко! — установих.

Уанда се усмихна ангелски.

— Въпрос на търсене и предлагане — обясни. — Никъде другаде не можете да получите това, което имам аз! — и докато го казваше, плъзна длани по краката си. Погледът ми последва движението й, както се и очакваше. Това наистина беше шантаво.

Кимнах.

— Добре, сделката е сключена!

Все пак, ставаше дума за делови разходи. Компютърна хартия, пълнители за химикалки, една проститутка, кафяви папки. Ето, чудесно пасва в списъка.

На Бърт направо щеше да му хареса.

Заведохме Уанда в апартамента ми. В сградата няма асансьори. Стълбите не са особено приспособени за инвалидни колички. Жан-Клод я пренесе. Вървеше пред мен с все тъй плавни крачки. Уанда дори не го забави. Следвах го с инвалидната количка. Виж, мен ме бавеше.

Единствената ми утеха беше, че мога да гледам как Жан-Клод изкачва стълбите. Ами, осъдете ме, де! Задните му части бяха извънредно хубави като за вампир.

В коридора горе той ме изчака, застанал с Уанда, сгушена в обятията му. И двамата ме гледаха с нещо като приятна безизразност.

Изтъркалях сгънатата количка по мокета и Жан-Клод ме последва. Кринолинът на полите на Уанда припукваше и шумолеше при всяко негово движение.

Облегнах количката на бедрото си и отключих вратата. Избутах я колкото се може по-навътре, чак до стената, за да освободя място за Жан-Клод. Инвалидният стол се сгъваше досущ като платнена бебешка количка. Напънах се да закача металните подпори, тъй че столът отново да стане стабилен. Както и подозирах, беше по-лесно да го счупиш, отколкото да го поправиш.