Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Вдигнах поглед и открих, че Жан-Клод стои точно пред вратата. Уанда се взираше намръщена в него.

— Какво има? — попитах.

— Никога не съм влизал в жилището ти.

— Е, и?

— Страшен специалист по вампирите си, Анита… О!

— Имаш позволението ми да влезеш в моя дом.

Той леко сведе глава в стилизиран поклон и каза:

— За мен е чест!

Инвалидната количка най-сетне щракна сглобена. Жан-Клод постави Уанда на седалката. Аз пък затворих вратата. Проститутката приглади дългата пола върху краката си.

Жан-Клод стоеше в средата на дневната ми и се оглеждаше. Зазяпа се в календара с пингвини на стената на кухничката. Разлисти страниците, за да види идните месеци, съзерцавайки картинките на тлъсти нелетящи птици, докато не ги разгледа всичките.

Искаше ми се да му кажа да спре, но поведението му беше безвредно. Не си записвах ангажименти на календара. Защо тогава се притеснявах, че се интересува от него, да му се не види?

Обърнах се отново към проститутката в дневната ми. Нощта като цяло бе прекалено шантава.

— Нещо за пиене? — предложих. Когато се колебаеш, бъди любезен.

— Червено вино, ако има — отвърна Уанда.

— Съжалявам, не държа алкохол вкъщи. Кафе, безалкохолно с истинска захар в него и вода — това се предлага.

— Безалкохолно — реши тя.

Извадих й кутийка кола от хладилника.

— Искаш ли чаша?

Гостенката ми поклати глава.

Когато излязох от кухнята, Жан-Клод се облягаше на стената и ме зяпаше.

— И на мен не ми трябва чаша — каза тихо.

— Не се дръж мило — срязах го.

— Твърде късно — уточни той.

Ухилих се.

Усмивката май го зарадва. Което ме накара да се намръщя. С Жан-Клод наоколо живота е трудно нещо. Той един вид се зарея към аквариума. Саморазвеждаше се из апартамента ми. Ама, естествено. Но поне щеше да осигури малко уединение за нас с Уанда.

— Да му се не види, той е вампир — възкликна гостенката ми. Явно бе изненадана. Което пък изненада мен. Аз винаги познавам. Мъртвите за мен са мъртви, все едно колко е красив трупът.

— Не знаеше ли? — попитах.

— Не, аз не джиткам по ковчези — отвърна Уанда. Стори ми се напрегната. В очите й се забелязваше нова искрица, докато следеше спокойните движения на Жан-Клод из стаята. Явно се плашеше от него.

— Не джиткаш по ковчези ли? — връчих й безалкохолното.

— Така казват за проститутки, които чукат вампири.

Джиткане по ковчези, колко шантаво.

— Той няма да те пипа.

Уанда извърна към мен кафявите си очи. Погледът й бе много замислен, сякаш се опитваше да прочете какво се върти в ума ми. Дали й казвах истината?

Колко ли е ужасно да ходиш насам-натам с непознати и да не знаеш дали ще те наранят или не? Отчаяние или самоубийствени наклонности?

— Значи с теб ще го правим? — попита Уанда. Погледът й изобщо не се отклони от лицето ми.

Примигнах срещу нея. Отне ми известно време да осъзная какво е имала предвид.

— Не — поклатих глава. — Не, казах, че просто искам да поговорим. Точно това имах предвид!

Мисля, че се изчервих.

Може би в изчервяването бе вината. Тя отвори кутийката и отпи от нея.

— Искаш да си поговорим как го правя с други хора, докато го правиш с него? — тя врътна глава към обикалящия вампир.

Жан-Клод стоеше пред единствената картина, която имах в стаята. Беше модернистична и подхождаше на декора. Сиво, бяло, черно и съвсем бледорозово. Беше от онези шарении, в които колкото повече се взираш, толкова повече форми различаваш.

— Виж, Уанда, наистина просто ще си говорим. Само това. Никой няма да прави нищо с никого. Ясно?

Тя сви рамене.

— Парите са си твои. Можем да правим каквото искаш.

От това изказване ме заболя корем. Тя наистина го мислеше. Аз й плащах. Щеше да прави каквото си поискам. Всичко, което си поискам? Беше прекалено ужасно. Това, че някое човешко същество може да предложи „всичко“ и да го мисли. Разбира се, тя прокарваше границата до вампирите. Дори курвите си имат стандарти.

Уанда ми се усмихваше. Промяната бе изумителна. Лицето й засия. Незабавно стана сладка. Дори очите й блестяха. Напомни ми за беззвучно смеещата се Сисъли.

Но, да се върнем на темата.

— Чух, че си била любовница на Харолд Гейнър преди време.

Без встъпителни слова, без сладки приказки. Направо за врата.

Усмивката на Уанда избледня. Веселите искрици в очите й угаснаха, заменени от предпазливост.

— Името не ми е познато.

— Охо, познато ти е и още как — казах. Все още стоях права, с което я карах да гледа нагоре към мен под онзи почти болезнен ъгъл.