Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Ти си ми човешки слуга — той вдигна ръка да възпре автоматичното ми възражение. — Започнал съм процеса по превръщането ти в мой човешки слуга и бих желал да те разбера по-добре.

— Не можеш ли просто да… виждаш чувствата ми, както с хората на улицата?

— He, ma petite! Мога да усещам желанието ти, но почти нищо друго. Отказах се от това, когато те белязах.

— Не можеш да ме прочетеш?

— Не.

Това беше наистина приятна вест. Не беше необходимо Жан-Клод да го споделя с мен. Защо тогава го стори? Той никога не даваше нещо безплатно. Монетката непременно бе вързана с конец, а аз дори не го виждах. Поклатих глава.

— Ти си ми просто подкреплението за тази нощ. Не прави нищо на никого, освен ако не ти кажа, става ли?

— Да правя нещо?

— Не наранявай никого, освен, ако не се опитат да наранят нас.

Той кимна с много сериозно изражение. Защо подозирах, че ми се надсмива в някое тайно ъгълче на съзнанието си? Да се разпореждаш с Господаря на града. Да, предполагам, че беше смешно.

Навън по тротоара се носеше глъч. Всяка една сграда бълваше музика. Песните не бяха еднакви, но винаги бяха шумни. Ярките табели обявяваха: „Мацки, мацки, мацки!!! Голи цици!“. Един от розовите надписи гласеше: „Поговори с Голата жена от Сънищата си!“. Пфууу.

До нас се приближи висока и слаба чернокожа. Носеше пурпурни шорти, толкова къси, че изглеждаха като бикини-прашки. Черен мрежест чорапогащник обгръщаше краката и задника й. Предизвикателно.

Тя спря някъде помежду ни. Стрелкаше ни с поглед.

— Кой от вас го праи и кой от вас ша гледа?

Спогледахме се с Жан-Клод. Той се усмихна съвсем леко.

— Съжалявам, но ние търсим Уанда — обясних.

— Доста са с туй име тука — отвърна жената. — А аз мога да прая сичко, дето и таз Уанда — и го прая по-добре! — Тя пристъпи съвсем близо до Жан-Клод, почти го докосваше. Той я хвана за ръката и нежно поднесе китката й към устните си. Следеше ме с поглед, докато го правеше.

— Ти си действащият — заяви жената. Гласът й бе станал гърлен, секси. Или просто такъв ефект оказваше Жан-Клод върху жените. Може би.

Проститутката се сгуши във вампира. Кожата й изглеждаше много тъмна на фона на белите дантели на ризата му. Ноктите й бяха боядисани в яркорозово, като изкуствената трева във великденските кошници.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — обадих се, — но не разполагаме с цялата нощ!

— Значи не тази търсиш — обади се вампирът.

— Не.

Той я стисна точно над лактите и я избута встрани. Тя се побори малко да го докопа отново. Сграбчи го за раменете и се опита да се придърпа към него. Той без усилие я задържа с изпънати ръце. Можеше да удържи и пикап без усилие.

— Ще те оправя безплатно! — предложи жената.

— Какво си й сторил? — попитах аз.

— Нищичко.

Не му повярвах.

— Нищичко, и тя предлага да те оправя безплатно? — Сарказмът е сред вродените ми таланти. Постарах се Жан-Клод да го долови.

— Кротувай! — каза той.

— Не ми нареждай какво да правя!

Жената стоеше напълно неподвижна. Бе отпуснала ръце покрай хълбоците си. Той всъщност изобщо не говореше на мен.

Жан-Клод я пусна. Проститутката дори не помръдна. Той я заобиколи, все едно подминаваше цепнатина между плочките. Хвана ме под ръка. Позволих му. Гледах чернокожата, чаках я да помръдне.

Изправеният й, почти гол гръб потръпна. Раменете й се отпуснаха. Тя отметна глава и си пое дълбоко и треперливо въздух.

Жан-Клод ме задърпа леко нататък по улицата, стискайки ме за лакътя. Проститутката се обърна и ни видя. Погледът й дори не трепна. Не ни позна.

Преглътнах с достатъчно усилие, та чак ме заболя. Измъкнах се от хватката на Жан-Клод. Той не ми се опъна. И правилно.

Дадох заден срещу някаква витрина. Вампирът застана пред мен и сведе очи.

— Какво й направи?

— Нали ти казах, ma petite, нищо!

— Не ме наричай така! Видях я, Жан-Клод! Не ме лъжи!

Двама мъже спряха до нас и се зазяпаха във витрината. Държаха се за ръце. И аз погледнах през рамо и усетих как по бузите ми пълзи червенина. Там се виждаха камшици, кожени маски, подплатени белезници и неща, които дори не знаех как се наричат. Единият мъж се притисна към другия и прошепна нещо. Вторият се разсмя. Първият забеляза, че ги зяпам. Погледите ни се срещнаха и аз отклоних бързо очи. Тук в квартала гледането беше опасно.

Изчервявах се и се мразех заради това. Двамата мъже се отдалечиха, все още хванати за ръце.

Жан-Клод разглеждаше витрината, сякаш бе тръгнал на покупки в събота следобед. Спокойно.