Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Какво пък, сосът за печената гъска става и за печения гъсок. Усмихнах му се сладко. Бях доволна, че можеше да ми върне услугата толкова бързо.

— Би ли желал да ме съпровождаш из Тендърлоин?

Той примигна, а на лицето му се изписа изненада като у истински човек.

— С каква цел?

— Налага се да разпитам една проститутка по случай, върху който работя. Нуждая се от подкрепление.

— Подкрепление ли? — поинтересува се Жан-Клод.

— Трябва ми подкрепление, което да изглежда по-зловещо от мен самата. Ти подхождаш за ролята.

Той се усмихна блажено:

— Ще ти бъда телохранител!

— Дал си ми достатъчно поводи за мъка, време е за разнообразие да направиш и нещо мило!

Усмивката се стопи.

— И откъде тази внезапна промяна на чувствата, ma petite?

— Наложи се подкреплението ми да си иде вкъщи да гледа синчето си.

— А ако аз не пожелая да дойда?

— Отивам там сама — уточних.

— В Тендърлоин?

— Ахъм.

Вампирът внезапно се озова до бюрото и тръгна към мен. Не го бях видяла да се изправя.

— Ще ми се да спреш да правиш така.

— Как?

— Да ми замъгляваш съзнанието, за да не виждам как се движиш.

— Правя го толкова често, колкото мога, ma petite просто, за да си докажа, че все още го мога.

— Това пък какво значи?

— Когато те белязах, се отказах от по-голямата част от властта си над теб. Упражнявам се в дребните номерца, които все още са ми останали — той вече стоеше кажи-речи до мен. — За да не забравиш кой и какво съм!

Взирах се в сините му, о, тъй сини очи.

— Никога няма да забравя, че си ходещ мъртвец, Жан-Клод!

По лицето му пробяга изражение, което не успях да разчета. Може да беше и болка.

— Не, в очите ти виждам знанието за това, което съм… — той заговори тихо, почти шепнешком, но не упоително. Съвсем като човек. — Очите ти са най-ясното огледало, в което някога съм надничал, ma petite! Винаги щом започна да се преструвам пред себе си. Винаги, щом получа илюзия за живот. Мога просто да погледна лицето ти и да видя истината.

Интересно, какво очакваше да му кажа? Извинявай, ще се опитам да не обръщам внимание, че си вампир?

— Тогава защо искаш да се навъртам наоколо? — поинтересувах се.

— Вероятно, ако Николаос бе имала подобно огледало, нямаше да се превърне в такова чудовище.

Зяпнах го. Може и да беше прав. Това правеше избора му на човешки слуга почти благороден жест.

Почти. О, по дяволите, нямах намерение да съжалявам проклетия Господар на града. Не точно сега. Нито някой друг път.

Щяхме да идем в Тендърлоин. Сводници, пазете се! Водех си Господаря като подкрепление. Все едно да влачиш атомна бомба за изтребване на мравуняк. Мда, наднормената мощ винаги ми е била на сърце!

През 19-ти век първият Тендърлоин — кварталът с червените фенери — се е намирал в Крайречния. Но, както и по-голямата част от Сейнт Луис, с времето се бе изнесъл по-нагоре. Слезте по „Уошингтън“ покрай „Фокс Тиътър“, където можете да гледате гостуващите трупи от Бродуей да пеят весели мюзикли. Продължете нататък по „Уошингтън“ към западния край на централен Сейнт Луис и ще стигнете до съживения скелет на Тендърлоин.

Нощните улици са облечени в неон — бляскави, лъскави и пулсиращи в цветове. Прилича на някакъв порнографски карнавал. Трябва му само виенско колело на някой от празните парцели. Биха могли да продават захарен памук с формата на голи тела. Хлапетата да си играйкат, докато тати се отдава на телесни наслади. Мама дори няма да научи.

Жан-Клод седеше до мен в колата. През цялото ни пътуване мълчеше като пън. От време на време се налагаше да поглеждам към него, за да се убедя, че още е до мен. Хората вдигат шум. Нямам предвид, че говорят или се оригват, или нещо от този род. Но хората, като правило, не могат просто да си седят, без да вдигат шум. Те помръдват и дрехите им се търкат в седалката; дишат и се чува тихото поемане на въздух; облизват устни тихичко, но издават все някакъв звук. Жан-Клод не правеше нищо такова, докато карах. Не бях готова да се закълна дори, че е мигнал. Живият мъртвец, хип-хип-ура!

Отнасям се към мълчанието така добре, както всеки друг, а и го понасям no-добре от повечето жени и мнозина мъже. Сега обаче изпитвах желание да наруша тишината. Да говоря просто заради шума. Хабене на енергия, но имах нужда от това.

— Тук ли си още, Жан-Клод?

Той изви шия и обърна глава. Очите му проблеснаха, отразявайки неоновите табели като тъмно стъкло. Пу, да му се не види.

— Можеш да се преструваш на човек по-добре от всеки друг вампир, когото съм срещала, Жан-Клод. Защо правиш тези свръхестествени глупости?