Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Ако ме насилваш, просто ще те убия — казах.

— Наистина го мислиш… — В гласа му прозвуча изненада. Твърде рядко някое момиче успява да изненада многовековен вампир.

— Да.

— Не те разбирам, ma petite.

— Знам — признах.

— А можеш ли поне да се престориш, че си ми слуга?

Въпросът бе твърде странен.

— Какво имаш предвид под „преструвка“?

— Да присъстваш на няколко срещи. Да застанеш до мен с оръжията и репутацията си.

— Искаш да имаш Екзекуторката зад гърба си? — В течение на няколко секунди просто го гледах подозрително. В съзнанието ми полека се разливаше истинският ужас от казаното току-що. — Мислех, че двата белега са само случайност. Че си се паникьосал. А всъщност през цялото време си планирал да ме бележиш, така ли?

Той само се усмихна.

— Отговори ми, кучи сине!

— Ако ми се отваря възможност, не бих я отхвърлил с лека ръка.

— С лека ръка! — направо крещях. — Ти хладнокръвно си ме избрал за свой човешки слуга! Защо?

— Ти си Екзекуторката.

— Проклет да си, това пък какво значи?

— Впечатляващо е да бъдеш онзи вампир, който най-сетне те е спипал.

— Не си ме „спипал“!

— Ако се държиш добре, другите ще си помислят, че съм. Само ние с теб ще знаем, че всичко е преструвка.

Поклатих глава.

— Няма да играя по свирката ти, Жан-Клод!

— Няма да ми помогнеш, така ли?

— Браво, схвана.

— Предлагам ти безсмъртие. Без добавката на вампиризма. Предлагам ти себе си. Имало е и ще има жени, готови да сторят всичко, което искам от тях само заради това!

— Сексът си е секс, Жан-Клод. Никой не е чак толкова добър в него.

Той се усмихна леко:

— Вампирите са различни, ma petite! Ако не беше толкова упорита, можеше и да откриеш до каква степен сме различни.

Налагаше се да отклоня поглед от лицето му. Изражението му бе твърде интимно. Твърде пълно с обещания.

— Има само едно нещо, което искам от теб — заявих.

— И какво е то, ma petite?

— Добре де, две неща са. Първо, спри да ме наричаш ma petite и второ, остави ме на мира. Разкарай тези проклети белези!

— Първото изискване мога да изпълня, Анита.

— А второто?

— Не бих могъл, дори и да исках.

— Но ти и не искаш — уточних.

— Така е, не искам.

— Стой далече от мен, Жан-Клод! Стой някъде на майната си, иначе ще те убия!

— Мнозина са се опитвали през годините.

— И колко от тях са били над осемнайстата бройка?

Той съвсем леко присви очи.

— Нито един. В Унгария срещнах един тип, който се кълнеше, че е убил петима.

— И какво стана с него?

— Разкъсах му гърлото.

— Искам да ме разбереш добре, Жан-Клод! Предпочитам да разкъсаш гърлото ми. Предпочитам да умра, опитвайки се да те убия, но не и да ти се подчиня! — Взирах се в него, опитвайки се да открия признаци за това дали е разбрал какво му говоря. — Кажи нещо, де!

— Чух думите ти. Знам, че наистина го мислиш… Той внезапно се озова пред мен. Не го видях да се движи, не го почувствах в мислите си. Просто внезапно изникна на сантиметри от мен. Май зинах.

— Наистина ли би могла да ме убиеш? — гласът му бе като коприна върху рана, нежен, но с намек за болка. Като секса. Беше като кадифено погалване вътре в главата ми. Беше приятно, въпреки че тялото ми се раздираше от страх. Мамка му. Той все още можеше да ме има. Все още можеше да ме повали. Да, ама не.

Вдигнах поглед към прелестните му сини очи и казах:

— Да.

Наистина го мислех. Той примигна изящно и отстъпи назад.

— Ти си най-упоритата жена, която някога съм срещал! — каза. В гласа му този път не се долавяше заиграване. Беше просто изказване.

— Това е най-приятният комплимент, който някога си ми правил!

Жан-Клод стоеше пред мен с отпуснати ръце. Съвсем неподвижен. Змиите и птиците могат да прекарват доста време напълно сковани, но дори в змията се долавя усещане за живот, за действие, което очаква да се състои. Той стоеше без усещане за нищо и, при все онова, което очите ми подсказваха, беше изчезнал. Изобщо не беше там. Смъртта не издава звуци.

— Какво е станало с лицето ти?

Докоснах подутата си буза, преди да успея да се сдържа.

— Нищо — отвърнах.

— Кой те удари?

— Защо питаш — за да идеш да му цапнеш един ли?

— Защитата ми е сред допълнителните блага от това да ми бъдеш слуга.

— Нямам нужда от защитата ти, Жан-Клод!

— Той те е наранил.

— А аз натиках пистолет в слабините му и го накарах да ми изпее и майчиното си мляко — заявих.

Вампирът се усмихна.

— Какво си направила?

— Наврях му пистолет в топките, ясно?