Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Просто ми трябва човек със заплашителен вид. Не искам да стрелям по някой нещастен помияр, само защото ми е посегнал. Ясно?

Чарлз кимна.

— Ще дойда. Поласкан съм, че се сети за мен!

Усмихнах му се окуражително. Всъщност имах Мани за далече по-страховит и далече по-добро подкрепление. Но и той беше като мен. Не изглеждаше опасен. Чарлз — напротив. А тази вечер се нуждаех от добър блъф, не от огнева мощ.

Погледнах си часовника. Беше почти полунощ. Жан-Клод ме караше да го чакам вече час. Огледах се и забелязах Уили. Той веднага тръгна към мен. Щях да се опитам да използвам тази сила само за добро.

Той се наведе ниско, но не твърде ниско. Погледна към Чарлз, поздрави го с кимване. Колегата ми също кимна. Господин Стоик.

— Какво щеш? — попита Уили.

— Жан-Клод готов ли е да ме приеме или не?

— Аха, тамън идвах да те взема. Не знаех, че очакваш компания тази вечер — той пак погледна към Чарлз.

— Това е мой колега.

— Вдигач на зомби? — поинтересува се Уили.

Чарлз се обади:

— Да.

Тъмното му лице бе безразлично. Погледът му — доста заплашителен.

Уили явно остана впечатлен. Кимна.

— Убаво, имате начи зомби работа след като се видиш с Жан-Клод?

— Аха — отвърнах. Изправих се и тихичко заговорих на Чарлз, макар че беше твърде вероятно Уили да ни подслуша. Дори и пресните мъртъвци имат по-добър слух от повечето кучета. — Ще побързам, доколкото е възможно!

— Добре — съгласи се той. — Но скоро ще трябва да се прибирам!

Разбирах го. Каишката му беше възкъса. По негова собствена вина, но май притесняваше мен повече, отколкото самия Чарлз. Може би това е една от причините да не съм омъжена. Не си падам по компромисите.

Уили ме поведе през някаква врата и по къс коридор. Веднага щом вратата хлопна зад нас, звуците заглъхнаха, далечни като сън. Лампите ми се сториха ярки след сумрака в клуба. Примигнах. На ярката светлина Уили изглеждаше розовобузест, не съвсем жив, но със здравословен като за мъртвец тен. Беше похапнал тази нощ… нещо. Или някого. Може би човек-доброволец, може би животно. Може би.

Табелката на първата врата отляво гласеше: „Управител“. Кабинетът на Уили? Брей.

Вампирът отвори и ме набута вътре. Той самият не влезе в кабинета. Стрелна с поглед бюрото, след това отстъпи назад и хлопна вратата.

Мокетът на пода беше светлобежов, стените — с цвят на яйчена черупка. До отсрещната стена бе опряно голямо, лакирано черно бюро. От плота му сякаш израстваше лъскава черна лампа. Нямаше нито листове, нито папки, само Жан-Клод седеше зад него.

Дългите му бледи ръце бяха скръстени на плота. Леко вълнистата черна коса, сините като полунощно небе очи, бялата риза със странните й маншети… Седнал там, изглеждаше съвършен — съвършено неподвижен като в картина. Красив като мокър сън, но не и истински. Само изглеждаше съвършен. Аз обаче знаех истината.

До лявата стена бяха подредени два кафяви метални картотечни шкафа. До тях се ширеше кожен диван. Над него бе окачена голяма маслена картина. Представляваше сцена от Сейнт Луис през 18-ти век. Заселниците се спускат по реката със салове. Слънчевата светлина се стича с есенно изобилие. Дечица търчат и играят. Картината изобщо не подхождаше на помещението.

— Картината твоя ли е? — попитах.

Жан-Клод кимна леко.

— Познавал ли си художника?

Той се усмихна — нито следа от зъби, просто прелестно движение на устните. Ако съществуваше вампирско списание, Жан-Клод щеше да е винаги на корицата.

— Бюрото и диванът не подхождат на декора — отбелязах.

— В момента преобзавеждам — уточни той. Просто си седеше и ме гледаше.

— Ти поиска тази среща, Жан-Клод. Да се хващаме за работа!

— Толкова ли бързаш? — Той заговори по-ниско, досущ погалване на животинска козина по гола кожа.

— Да, бързам. Така че карай по същество. Какво искаш?

Усмивката му леко се разшири. Той наистина сведе очи за миг. Изглеждаше почти лукав.

— Ти си мой човешки слуга, Анита. Използваше името ми. Лош знак.

— Не — възразих. — Не съм.

— Носиш два мои белега, остават още два… — лицето му все още бе приятно на вид, сладко. Но изражението не подхождаше на това, което казваше.

— Е, и?

Той въздъхна:

— Анита… — спря насред изречението и се изправи. Заобиколи бюрото. — Знаеш ли какво означава да си Господар на града? — облегна се на плота полуприседнал. Ризата му се разтвори, разкривайки бледите му гърди. Едното зърно надничаше през отвора — малко, светло и твърдо. Кръстообразният белег беше истинска обида за това бледо съвършенство.