Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

— Глупости ли? — попита той съвсем тихо.

— Аха, защо се опитваш да ме стряскаш?

— Да те стряскам? — поинтересува се той и гласът му изпълни колата. Сякаш думата означаваше нещо съвсем различно.

— Спри веднага! — наредих.

— С кое?

— Да отговаряш на въпросите ми с въпроси.

Той примигна веднъж.

— Много съжалявам, ma petite, но мога да почувствам улицата.

— Да чувстваш улицата ли? Това пък какво значи?

Той се намести на седалката и облегна удобно главата и врата си. Скръсти ръце на корема си.

— Тук има ужасно много живот.

— Живот? — Сега пък аз започвах да го повтарям.

— Да — каза той. — Мога да ги усетя как търчат напред-назад. Малки твари, отчаяно търсещи любов, болка, приемане, алчност. Тук има и много алчност, но най-вече болка и любов.

— Човек не ходи при проститутките за любов. Ходи за секс.

Вампирът завъртя глава така, че тъмните му очи да са обърнати към мен.

— Много хора бъркат двете неща.

Взирах се в пътя. Космите по врата ми бяха настръхнали.

— Не си ял тази вечер, нали?

— Ти си специалистът по вампирите. Можеш ли да познаеш? — гласът му бе затихнал почти до шепот. Дрезгав и плътен.

— Знаеш, че при теб не е така лесно.

— Това е комплимент за силата ми, убеден съм.

— Не съм те довела тук на лов — заявих. Говорех твърдо, но май твърде високо. Сърцето ми подскачаше чак в синусите.

— Ще ми забраниш ли да ловувам тази нощ? — поинтересува се Жан-Клод.

Обмислих въпроса му внимателно. Щяхме да обиколим и да повторим захода в търсене на удобно място за паркиране. Щях ли да му забраня да ловува тази нощ? Да. Той знаеше отговора. Значи въпросът бе двусмислен. Проблемът бе, че ми се изплъзваше второто му значение.

— Да, бих те помолила да не ловуваш тази вечер — съгласих се.

— Ще ми посочиш ли причина, Анита?

Беше ме нарекъл по име, без да го подканвам. Определено беше намислил нещо.

— Защото аз те доведох тук. Не би дошъл да ловуваш насам, ако не бях аз.

— Изпитваш вина заради онзи, който ще ме нахрани тази нощ?

— Незаконно е да се използват човешки жертви без доброволното им съгласие — заявих.

— Така е.

— За такава постъпка наказанието е смърт.

— От твоята ръка.

— Ако го сториш в този щат, да.

— Та това са някакви си проститутки, сводници, измамници… Какво значение имат те за теб, Анита?

Не си спомнях досега да ме е наричал по име два пъти поред. Това беше лош знак. На няма и пресечка от клуб „Сивата котка“ една кола излезе на улицата. Какъв късмет! Пъхнах моята „Нова“ в освободеното място. Успоредното паркиране не ми е слабост, но за щастие онази кола беше два пъти по-голяма от моята. Така че разполагах с достатъчно място за маневри напред-назад до тротоара.

Когато наместих колата си удобно и далече от движението, изключих двигателя. Жан-Клод се бе отпуснал на седалката и ме наблюдаваше.

— Зададох ти въпрос, ma petite, какво значат тези хора за теб?

Разкопчах колана си и се извърнах да го погледна. Някакъв номер на светлините и сенките бе потопил по-голямата част от тялото му в мрак. На лицето му лежеше ивица почти златна светлина. Високите му скули изпъкваха на бледата кожа. Връхчетата на зъбите му се подаваха между устните. Очите му блестяха като син неон. Отклоних поглед и се съсредоточих върху волана, докато обяснявах:

— Нямам лична връзка с тези хора, Жан-Клод, но те са хора. Добри, лоши или по средата, те са живи и никой няма право да ги затрива ей тъй наслуки.

— Значи вярваш в свещения смисъл на живота?

Кимнах.

— Да, а и във факта, че всяко човешко същество е специално. Всяка смърт е загуба на нещо ценно и незаменимо — погледнах го, когато изрекох тези думи.

— И преди си убивала, Анита. Унищожавала си това незаменимо нещо.

— И аз съм незаменима — уточних. — И мен никой няма право да ме убива.

Той седна с едно плавно движение и реалността сякаш се сгъсти около него. Почти усещах движението на времето в колата, като звуков удар вътре в главата ми, вместо в ушите.

Жан-Клод седеше и изглеждаше съвсем като човек. Бледата му кожа бе добила лека розовина. Внимателно сресаната му и оформена вълниста черна коса изглеждаше пищна и осезаема. Очите му бяха просто тъмносини, нищо изключително освен цвета. Отново бе човек, само с едно примигване.

— Исусе — прошепнах.

— Какво има сега, ma petite?

Поклатих глава. Ако попитах как го прави, щеше просто да се усмихне.

— Защо задаваш всички тези въпроси, Жан-Клод? Защо се интересуваш от виждането ми за живота?