Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

В очите му проблеснаха искрици. По лицето му се разля веселие и избухна между устните му. Разсмя се с цяло гърло.

Смехът беше като бонбон: сладък и заразителен. Ако можех да бутилирам смеха на Жан-Клод, сигурна съм, че от него щеше да се дебелее. Или да се получава оргазъм.

— Ma petite, ma petite, ти си наистина чудесна!

Взирах се в него и оставих този прелестен, осезаем смях да ме обгърне. Беше време да си тръгна. Много е трудно да запазваш достойнството си, ако някой се смее с цяло гърло срещу теб. Но все пак успях.

Репликата ми на раздяла го накара да се разсмее още по-силно.

— Спри да ме наричаш ma petite!

Излязох сред глъчката на клуба. Чарлз стоеше изправен до масата. Още отдалече ми се стори, че му е неудобно. Сега пък какво се беше объркало?

Стискаше здраво огромните си лапи. Тъмното му лице бе сгърчено почти като от болка. Господ Бог бе сътворил Чарлз едър и зловещ, защото под тази външност той бе мек като памук. Ако притежавах ръста и силата на Чарлз, аз щях да стана идеалният лош тип. Беше малко тъжно и нечестно.

— Какво е станало? — попитах.

— Обадих се на Каролин — отвърна той.

— И?

— Детегледачката е болна. А Каролин са я повикали в болницата. Някой трябва да стои със Сам, докато тя е на работа.

— Ахъм — промърморих.

Той не изглеждаше и грам корав, когато попита:

— Дали не бихме могли да слезем до Тендърлоин утре?

Поклатих глава.

— Няма да ходиш там сама — уточни Чарлз. Нали?

Взирах се в огромния като планина мъж и въздъхнах.

— Не мога да чакам, Чарлз.

— Да, но Тендърлоин… — той понижи глас, сякаш дори произнасянето на името твърде високо би домъкнало тълпа сводници и проститутки около нас. — Не можеш да идеш там сама нощес!

— Ходила съм и на по-лоши места, Чарлз. Ще се справя.

— Не, няма да те оставя да слезеш там сама. Каролин може просто да потърси друга детегледачка или да откаже на болницата — той се усмихна, когато го казваше. Винаги се радваше да помогне на приятел. Каролин щеше да му го изкара през носа. И, което беше по-лошо, не исках да водя Чарлз с мен. На човек му трябва нещо повече от корав вид.

Ами ако Гейнър е надушил, че ще разпитвам Уанда? Ако открие Чарлз и си помисли, че и той е забъркан? Не. Беше егоистично да рискувам живота на колегата си. Той има четиригодишен син. И съпруга.

Харолд Гейнър щеше да изхруска Чарлз за закуска. Не можех да го забърквам. Той беше едра, добродушна и щастлива да услужи мечка. Сладка, пухкава мечка. Не ми трябваше плюшено мече за подкрепление. Трябваше ми човек, който ще успее да се справи с евентуалните изпратени от Гейнър предизвикателства.

Хрумна ми една идея.

— Прибери се у дома, Чарлз. Няма да ида сама. Обещавам!

Стори ми се, че той се колебае. Сякаш не ми вярваше напълно. Представете си, моля ви се!

— Анита, сигурна ли си? Няма да те зарежа ей тъй на!

— Тръгвай, Чарлз! Ще си взема подкрепление!

— Че кого можеш да намериш по това време?

— По-добре не питай. Върви у дома при сина си!

Той изглеждаше неуверен, но облекчен. Всъщност, и бездруго не му се искаше да слиза в Тендърлоин. Може би късата каишка на Каролин бе точно онова, което Чарлз искаше и търсеше. Извинение за всичко, което всъщност не му се искаше да прави. Що за основа за един брак!

Но пък, ако колата и така върви, защо да я поправяш?

Чарлз си тръгна след продължителни извинения. Но аз знаех, че се радва да се махне. И щях да запомня, че е бил доволен да се разкара.

Почуках на вратата на кабинета. Тишина, после:

— Влез, Анита!

Откъде бе разбрал, че съм аз? Нямах намерение да питам. Не исках и да знам.

Жан-Клод се преструваше, че проверява цифрите в огромна счетоводна книга. Стори ми се древна — с пожълтели страници и избледняващо мастило. Счетоводна книга като копие на онази, в която Боб Кречит е пишел в студената коледна вечер 26 26 Б.Кречит е писарят на Скрудж от „Коледна песен“ на Ч. Дикенс — Бел. пр. .

— Какво съм сторил, за да заслужа две посещения в една нощ? — попита вампирът.

Почувствах се глупаво, изправена лице в лице с него. Губех толкова време в опити да го избягвам. А сега възнамерявах да го поканя да дойде с мен да поровим в каналите. Но пък с един куршум щях да сваля два заека. Щях да зарадвам Жан-Клод, а и всъщност не исках да ми се сърди, ако можех да го избегна. Пък и ако Гейнър се опиташе да тръгне срещу Господаря, бях готова да заложа на Жан-Клод!

Та нали само преди няколко седмици и вампирът бе сторил същото с мен? Беше ме избрал за свой герой. Беше ме изправил срещу чудовище, което бе убило трима вампири-повелители. И се бе обзаложил, че накрая ще се сбия и с Николаос. Е, победих я, макар и доста трудно.