Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Взирах се в голите му гърди. Колко притеснително. Срещнах погледа му и успях да не се изчервя. Точка за мен.

— Има и други ползи от това да си мой човешки слуга, ma petite!

Зениците му сякаш запълваха целите очи, черни и задавящо дълбоки. Поклатих глава.

— Не.

— Не ме лъжи, ma petite, мога да усетя копнежа ти! — той облиза устни. — Мога да го вкуся!

Страхотно, направо велико. Как се спори с някой, който може да почувства каквото чувстваш и ти? Отговор: не спориш, а се съгласяваш.

— Добре де, желая те. Това прави ли те щастлив?

Той се усмихна.

— Да!

Една дума, а сякаш прелетя право през мозъка ми, шепнейки неща, които не беше казал. Шепоти в мрака.

— Е, аз искам да имам доста мъже, но това не означава, че ще спя с тях.

Лицето му направо хлътна, очите му заприличаха на езера с мъртво течение.

— Обикновената похот се побеждава лесно — съгласи се той. Изправи се с плавно движение. — Но нашата не е обикновена, ma petite. И не е похот, а желание! — пристъпи към мен, протегнал бледата си ръка. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Не от страх. Не мисля, че беше и номер на ума. Усещането бе истинско. Копнеж, както го бе нарекъл — може и така да беше. Страст.

— Недей — прошепнах дрезгаво.

Той, разбира се, не спря. Плъзна пръсти по бузата ми, докосваше ме едва-едва. Допир на кожа до кожа. Отстъпих назад, насилих се да поема дълбоко и треперливо дъх. Можех да се държа колкото си нехладнокръвно искам, той и бездруго щеше да усети неудобството ми. Нямаше смисъл да се преструвам.

Там, където ме бе докоснал, долавях нещо като остатъчно усещане. Гледах в пода, докато казвах:

— Оценявам възможните странични ползи, Жан-Клод, наистина. Но не мога. Не искам… — срещнах погледа му.

Изражението му бе ужасно каменно. Нищо. Лицето бе същото като преди миг, но сякаш от него бе изчезнала някаква искрица човечност, живот.

Пулсът ми отново се ускори. Нямаше нищо общо със секса. Страх. Имаше твърде много общо със страха.

— Както желаеш, моя малка съживителке. Независимо дали сме любовници или не, това не променя връзката ти с мен. Ти си мой човешки слуга.

— Не съм — възразих.

— Ти си моя, Анита! Доброволно или не, ти си моя.

— Виж, Жан-Клод, ето тук ме губиш. Първо се опитваш да ме съблазниш, което си има приятните моменти. Но когато това не сработва, преминаваш към заплахи.

— Това не е заплаха, ma petite! Това е истината.

— Не, не е. И спри да ме наричаш с това шибано ma petite!

При тези ми думи той се усмихна.

Не исках да се забавлява за моя сметка. Гневът замени страха като бърза, топла вълна. Харесвам гнева. Прави ме смела — и глупава.

— Да ти го начукам!

— Да, вече ти предложих! — гласът му накара възела в стомаха ми да се свие.

Усетих прилива на горещина, когато се изчервих.

— Проклет да си, Жан-Клод, проклет да си!

— Трябва да поговорим, ma petite! Любовници или не, слуга или не, трябва да поговорим!

— Ами говори. Не разполагам с цялата нощ!

Той въздъхна:

— Не ме улесняваш!

— Ако искаше нещо лесно, да си беше избрал някой друг.

Той кимна.

— Самата истина. Моля, седни! — и се облегна отново на бюрото, скръствайки ръце на гърдите си.

— Нямам чак толкова много време — напомних му.

Вампирът се намръщи леко:

— Смятах, че си се съгласила да поговорим, ma petite!

— Споразумяхме се за среща в единадесет. Ти похаби цял час, не аз.

Усмивката му бе почти горчива:

— Добре тогава. Ще прибягна до… съкратената версия.

Кимнах:

— Това ме устройва.

— Аз съм новият Господар на града. Но, докато Николаос беше жива, ми се налагаше да крия силите си, за да оцелея. Справих се твърде добре. Мнозина смятат, че не съм достатъчно силен, за да заемам поста на Господар. Предизвикват ме. Едно от нещата, които използват срещу мен, си ти самата.

— Как така?

— Заради неподчинението ти. Не мога дори да управлявам собствения си човешки слуга. Как тогава бих могъл да властвам над всички вампири в града и околностите?

— Какво точно искаш от мен?

Жан-Клод се усмихна — широко и искрено, оголвайки зъби:

— Искам да бъдеш мой човешки слуга.

— Не и в този живот, Жан-Клод!

— Мога да ти нанеса третия белег и насила, Анита!

Не ме заплашваше — каза го просто, за да уточни положението.

— Предпочитам да умра, отколкото да ти бъда човешки слуга.

Вампирите повелители могат да надушват истината. Той щеше да долови, че наистина го мисля.

— Защо?

Отворих уста в опит да обясня, но не казах нищо. Той нямаше да ме разбере. Стояхме на две крачки един от друг, но все едно се намирахме на километри разстояние. Няколко километра, при това разделени с мрачна бездна. Нямаше как да прехвърлим мост над тази пропаст. Той беше ходещ труп. Каквото и да е представлявал като жив човек, вече не съществуваше. Той беше Господар на града и това дори не го доближаваше до човешкото.