Лоръл Хамилтън - Усмихнатият труп

Торбичките под очите на Зербровски изглеждаха като синини.

— Здрасти, Блейк!

— Здрасти, Зербровски, изглеждаш ужасно!

Той се разсмя насреща ми:

— А ти все още си свежа и сладка като пролетно утро!

— Да бе, как ли не — казах.

Детектив Пери се обади:

— Госпожице Блейк, радвам се да се видим отново!

Нямаше как да не се усмихна. Пери е единственото познато ми ченге, което може да се държи любезно дори над кървави останки.

— И аз се радвам на срещата ни, детектив Пери!

— Хайде да приключваме с това — каза Мерлони, — или вие двамата се каните да си пристанете?

Мерлони беше висок, макар и не толкова висок като Долф. Но пък нима в отряда имаше друг с подобен ръст? Сивата му, къдрава коса беше подкастрена късо и се виеше отстрани и над ушите му. Носеше бяла официална риза с навити до лактите ръкави и разхлабена вратовръзка. Пистолетът му стърчеше на лявото бедро като дебел портфейл.

— Ами тогава махай първия чаршаф, Мерлони, щом толкоз си се разбързал! — предложи Долф.

— Ами добре… — въздъхна Мерлони и пристъпи към чаршафа на пода. Коленичи. — Готова ли си за гледката, маце?

— По-добре маце, отколкото жабар! — не му останах длъжна аз.

Той се ухили.

— Давай!

— Време е за шоу! — каза Мерлони. Вдигна театрално чаршафа, само че той беше залепнал за купчинката отдолу и се белеше влажно сантиметър по сантиметър.

— Зербровски, помогни му да вдигне проклетото чудо! — нареди Долф.

Зербровски не спори. Сигурно беше уморен. Двамата отлепиха чаршафа с мокро пльокане. Утринното слънце плисна през червения плат и боядиса килима в още по-ярка отсянка, отколкото беше — а може и да нямаше особена разлика. Там, където стискаха полицаите, от ръбовете на чаршафа капеше кръв. Мокри, тежки капки, като от чешма, която има нужда от ремонт. Досега не бях виждала така просмукан с кръв плат. Сумати неща не бях виждала до тази сутрин.

Взирах се в килима и не можех да подредя пъзела. Представляваше просто купчина буци — при това малки. Коленичих до тях. Студена кръв се просмука в крачола на джинсите ми. По-добре, отколкото топла, предполагам.

Най-голямата буца беше влажна и гладка, около дванайсет сантиметра дълга. Беше с приятен, розов цвят. Представляваше парче от дебелото черво. До нея лежеше малко по-малка бучка. Взирах се в нея, но колкото по-дълго я зяпах, толкова по-малко ми приличаше на нещо. Можеше да е хапка месо от каквото и да е животно. Да му се не види, то и червата не беше задължително да са човешки. Но сигурно бяха — иначе нямаше да съм тук.

Побутнах по-малкото клъбце с облечения си в ръкавица пръст. Този път се бях сетила да надяна хирургическите ръкавици. Точка за мен. Кълбото беше мокро, тежко и плътно. Преглътнах с усилие, но не се доближавах до разпознаването му. Двете парчета бяха като хапки, паднали от устата на котка. Трохи от масата. Исусе. Изправих се.

— Следващият!

Гласът ми беше стабилен и спокоен. Изумително.

Бяха нужни четирима, които да дърпат в ъглите, за да отлепят чаршафа от леглото. Мерлони изруга и изтърва своя край.

— По дяволите!

По ръката му и върху бялата риза покапа кръв.

— Ти кво, оцапа си ризката, а? — попита Зербровски.

— Да бе, да ти го начукам! Тука е същинска кланица!

— Предполагам, че собственичката не е имала време да почисти преди да дойдем, Мерлони — казах. Стрелнах с поглед леглото и останките от собственичката. Но упорито върнах погледа си към полицая. Или ченгето-жабарче не може да преживее една-две пръски?

— Мога да преживея всичко, което ми сервираш, дребосъчке — заяви той.

Намръщих се и поклатих глава:

— Обзалагам се, че не можеш!

— Хей, и аз искам да участвам в облога! — намеси се Зербровски.

Долф не ни спря с думите, че сме на местопрестъпление, а не при букмейкър. Знаеше, че имаме нужда от това, за да останем на себе си. Не можех да се взирам в останките и да не се майтапя. Не можех, иначе щях да откача. Ченгетата имат възможно най-странното чувство за хумор, защото така им се налага.

— На какво се обзалагаш? — попита Мерлони.

— Вечеря за двама в „При Тони“ — заявих.

Зербровски подсвирна:

— Висок залог, много висок!

— Мога да си позволя да платя сметката. Сключваме ли сделката?

Мерлони кимна и ми подаде окървавената си длан:

— С жена ми не сме излизали от години!

Стиснах му ръката. Студената кръв полепна по хирургическите ми ръкавици. Беше гъста и сякаш се просмукваше в кожата, което всъщност не беше вярно. Просто илюзия на сетивата. Знаех, че когато сваля ръкавиците, ръцете ми отдолу ще са сухи и покрити с талк. Но при все това беше гадно.