Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Този е нов — казах аз.

— Това е Себастиян — отговори ми Ричард — Той се присъедини към нас, след като Алфред умря.

— Той е новият бияч на Маркус — прошепна Хайди. Тя отстъпи назад, наполовина между двамата мъже, гърбът й беше обърнат към завесата, през която влязохме.

— Предизвиквам те, Ричард. Аз искам да бъда Фреки.

Просто така капанът щракна.

— Не се бий с него — казах аз.

— Трябва да отговоря на предизвикателството.

Стрелнах поглед към Себастиян. Ричард не е дребен мъж, но изглеждаше малък, застанал до Себастиян. Ричард нямаше да отстъпи, за да спаси себе си. Но за някого другиго…

— И ако бъдеш убит, къде ме поставя това мен? — попитах аз.

Той погледна към тях, всъщност гледайки мен. Обърна се обратно към Себастиян.

— Искам свободно преминаване за Анита.

Себастиян се ухили и тръсна главата.

— Тя е доминираща. Няма безопасно преминаване. Тя е поела риск, точно като всеки от нас.

— Тя не може да приема предизвикателство. Тя е човек.

— Щом умреш, ще я превърнем в една от нас — заяви Себастиян.

— Рейна ни забрани да превръщаме Анита в лукой — намеси се Хайди.

Кръвнишкият поглед, който Себастиян й хвърли я накара да се свие срещу завесата на вратата.

— Това истина ли е? — попита Ричард.

— Истина е. — Себастиян ръмжеше. — Можем да я убием, но не можем да я направим част от глутницата — той се ухили, един кратък проблясък на зъби. — Така че просто ще я убием.

Извадих файърстара, използвайки тялото на Ричард, за да прикрия движението от ликантропите. Бяхме в беда. Дори с узито, не можех да ги избия всичките. Ако Ричард успееше да убие Себастиян, можехме да овладеем ситуацията, но той щеше да се опита да не го убива. Другите превръщачи ни наблюдаваха с търпеливи, алчни очи. Това трябва да е бил планът през цялото време. Трябваше да има някакъв изход.

Имах идея.

— Всички биячи на Маркус ли са такива задници?

Себастиян се обърна към мен.

— Това обида ли беше?

— Ако имаш нужда да питаш, тогава наистина беше.

— Анита — каза Ричард бавно и внимателно. — Какво правиш?

— Защитавам се — отговорих аз.

Очите му се разшириха, но той не отмести поглед от големия върколак. Ричард разбра. Нямаше време за спорове. Себастиян пристъпи напред, големите му ръце се свиха в юмруци. Опита се да заобиколи Ричард, за да стигне до мен. Ричард се премести пред него. Изпъна ръката си, с дланта навън, както беше направил с Хайди и собствената му мътна сила се изля надолу, изтичайки като вода от разбита чаша. Никога не бях виждала нещо такова. Да успокои Хайди беше едно. Да принуди ликантроп да преглътне такава енергия, беше съвсем друго.

Себастиян направи крачка назад, почти залитайки.

— Ти копеле.

— Ти не си достатъчно силен, за да ме предизвикваш, Себастиян. Никога не забравяй това — каза Ричард. Гласът му още беше спокоен, но с едва прикрит гняв отдолу. Това беше разумен глас, глас за преговори.

Стоях зад Ричард, с файърстара притиснат до крака ми, толкова незабележим, колкото можех да го направя. Боят беше приключен и моята малка проява на ненужна храброст не беше необходима. Бях подценила силата на Ричард. Щях да се извиня по-късно.

— Сега, къде е Стивън? — попита Ричард.

Строен черен мъж пристъпи горделиво напред, движейки се като танцьор в блещукащият поток на собствената си енергия. Косата му беше сплетена на дълги до раменете плитчици, с цветни мъниста, закачени в тях. Чертите му бяха дребни и изящни, кожата му беше с богат, плътен кафяв цвят.

— Може би си способен да ни контролираш един по един, Ричард, но не и всички ни едновременно.

— Ти беше изхвърлен от последната си глутница, защото си предизвиквал неприятности, Джамил — каза Ричард. — Не прави същата грешка два пъти.

— Няма. Маркус ще спечели този бой, защото ти имаш шибано състрадателно сърце. Все още не си го хванал, Ричард. Ние не сме Млади Републиканци. — Джамил спря на около осем стъпки. — Ние сме глутница върколаци и не сме хора. Ако не приемеш това, ще умреш.

Себастиян отстъпи назад, за да застане край Джамил. Останалите ликантропи се приближиха напред зад двамата мъже. Тяхната обединена енергия се изля навън, запълвайки стаята като вряла вода с пираня в нея. Силата премина по кожата ми като слаби електрически искри. Разцъфтя в гърлото ми, докато не ми стана трудно да дишам и косата ми настръхна.

— Ще побеснееш ли, ако убия някой от тях? — попитах аз. Гласът ми прозвуча дрезгав и сипкав. Приближих се на стъпка зад Ричард. Силата му се изливаше върху мен като нещо живо. Щеше да е впечатляващо, но срещу нас стояха двайсет ликантропи и ефектът се губеше.