Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Той отново погледна към мен.

— Именно.

Махнах с ръка.

— И какво ще се случи със Стивън, ако отидеш там и бъдеш убит? Кой ще го спаси?

Това го спря за секунда. Той се намръщи, после извади обувките си изпод леглото.

— Те няма да ме убият.

— Защо не? — попитах аз.

— Защото, ако Маркус ме убие извън кръга на предизвикателството, не може да запази лидерското си място. Това е като измама. Глутницата няма да му го позволи.

— Ами ако умреш случайно в бой с някой друг?

Той внезапно много се съсредоточи във връзването на обувките си.

— Мога да се грижа за себе си.

— Значи, ако някой друг те убие в официален двубой, Маркус се измъква, така ли?

Той се спря.

— Предполагам.

— Рейна е партньорката на Маркус, Ричард. Тя се страхува, че ще отидеш и ще го убиеш. Това е капан.

Той поклати глава упорито.

— Ако се обадя на вълците, които ме подкрепят и отидем там заедно, ще настане клане. Ако отида сам, може да успея да говоря с нея по моя начин.

Изправих се пред рамката на вратата, исках да му изкрещя, но отстъпих малко назад.

— Ще дойда с теб, Ричард.

— Имаш си достатъчно проблеми и така.

— Стивън рискува веднъж живота си, за да спаси моя. Дължа му го. Ако ти искаш да си играеш на политик, добре, но аз искам да спася Стивън.

— Да излезеш навън, където те търси наемен убиец, не е най-умната идея, Анита.

— Срещаме се от месеци, Ричард. Ако в града пристигне професионален убиец, няма да му отнеме много време да ме открие тук.

Той ме изгледа ядосано, челюстта му се стегна така, че успях да видя малките мускулчета на бузата му.

— Ще убиеш някого, ако те взема.

— Само, ако трябва да бъдат убити.

Той поклати глава.

— Никакви убийства.

— Дори, за да запазя живота си? Дори, за да спася Стивън?

Той ме погледна отсъстващо, след това гневът отново направи тъмните му очи черни.

— Естествено, че можеш да се защитаваш.

— Тогава идвам.

— Добре, за доброто на Стивън — не му хареса да го каже.

— Ще си взема якето.

Извадих мини-узито от куфара си. То беше забележително малко. Можех да го използвам с една ръка, но за точност трябваше да го държа с двете. Макар, че точността и автоматите бяха нещо взаимно изключващо се. Трябва да се прицелиш малко по-надолу от мястото, което искаш да уцелиш и да задържиш. Сребърни амуниции, разбира се. Плъзнах каиша през дясното си рамо. Имаше малка халка, която се закачаше за колана на кръста ми. Халката предпазваше кобура от плъзгане насам-натам, но ми оставяше достатъчно пространство, за да изкарам автомата и да стрелям. Пистолета сложих на кръста си, което беше дразнещо, но без значение какво бях казала на Ричард, бях уплашена и исках да имам поне две огнестрелни оръжия с мен. Полицаите задържаха браунинга. Нямах кобур, който да побере пушката с рязана цев, да не говорим, че беше незаконна. Като се замисля, защо не автоматът? Имах разрешително за притежаването му, но ми трябваше друго разрешително за носенето на автоматично оръжие, това е правило за цивилни. Ако исках да го нося, може би нямаше да е лошо да мина през съда в крайна сметка.

Сложих си якето и се завъртях. То беше достатъчно обемисто, така че да не се показва нищо. Изумително. Файърстарът беше по-забележим в своя преден кобур.

Пулсът ми биеше толкова силно, че започнах да го усещам като удари в кожата ми. Бях уплашена. Ричард отиваше да си играе на политик с банда върколаци. Превръщачите не си играят много, много на политици, те просто те убиват. Но го дължах на Стивън и не вярвах на Ричард, че ще се предпази сам. Аз щях да направя каквото е нужно, за да подсигуря безопасността му; Ричард нямаше да го направи. Тази вечер за първи път разбрах, че може да ме убият.

Нямаше начин да отидем на едно от малките представления на Рейна сами и да оцелеем. Нямаше начин. Жан-Клод никога не би търпял игричките на Рейна и Маркус, ако беше на мястото на Ричард. Те щяха да са мъртви до сега и ние бихме били в безопасност. Бих се доверила на Жан-Клод да ми пази гърба. Той нямаше да трепне. Разбира се щеше да доведе своята собствена малка армия от вампири и да предизвика истинска битка. Лайното можеше да се удари във вентилатора тази вечер и всичко щеше да е свършило до сутринта. По начина на Ричард щяхме да спасим Стивън, да оцелеем, да се измъкнем и Рейна щеше да е жива. Нищо не би се променило. Това може да беше цивилизованият начин, но също така беше и лош начин да останеш жив.

Ричард ме чакаше до предната врата, нетърпелив, с ключовете в ръка. Не можех да го обвинявам.