Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Госпожа Прингъл излезе пред вратата си, когато тръгвахме. Държеше Къстард в ръцете си. Той изръмжа кратко на Ричард и тя му изшътка.

— Стори ми се, че ви чух отвън. Добре ли си, Анита?

Погледнах косо към дупката в нейната врата.

— Добре съм. Вие как сте?

Тя прегърна Къстард, повдигайки нежното му космато телце към лицето си.

— Ще се оправя. Ще те обвинят ли?

— Не мисля.

— Добре — тя погледна куфарите. Един за дрехите, един за оръжията. — Къде отиваш?

— Мисля, че присъствието ми е малко прекалено опасно, за да съм наоколо в момента.

Тя проучи лицето ми, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Колко лошо е този път, Анита?

— Достатъчно лошо.

Тя нежно погали косата ми.

— Бъди много внимателна там навън.

Усмихнах се.

— Винаги. Ти също се грижи за себе си.

— Къстард и аз ще се грижим един за друг.

Погалих Къстард, потърквайки малките му лисичи ушенца.

— Дължа ти кутия кучешки бисквитки, кожена топчице — той облиза ръката ми с тънкия си розов език.

— Когато е възможно, дай ми телефонния си номер — каза тя.

— Когато е възможно, ще се върна.

Тя се усмихна, но бледите й очи останаха притеснени.

Напуснахме, защото така трябваше. Въображението ми винаги е било много добро. Много живо си представях госпожа Прингъл разпръсната срещу стената, възрастното й, грижовно лице издухано настрани. Ако беше отворила вратата в неподходящия момент, нямаше само да си го представям. Твърде близо, дяволски твърде близо.

Къщата на Ричард беше една малка тухлена ферма. Изглеждаше като детска къщичка, човек почти очакваше да види майката, която пече сладки в кухнята. Не беше толкова отдалечена от пътя, но имаше достатъчно широк двор от двете страни, а задният двор представляваше един акър гора. Можеше да погледнеш навън, от която и да е страна и да не видиш съседите, освен през зимата, когато оголелите дървета разкриваха далечен поглед през долината. През предния прозорец можеше да видиш ъгъла на съседната къща, наполовина скрит зад занемарени шубраци. Не бях видяла някой да живее в нея, откакто идвах на гости на Ричард. Мястото беше малко изолирано. Ричард го харесваше така и независимо дали ми допадаше или не, сега имах нужда точно от това.

Мястото изглеждаше като покана за засада, но съседите нямаше да бъдат пушечно месо. Повечето лоши момчета се стараят да не нараняват невинни свидетели. Не защото спазват някакви морални норми, просто е лошо за бизнеса. Ченгетата се грижат да стане напечено, ако простреляш твърде много невинни.

Ричард отвори вратата на гаража и вкара Мустанга вътре. Неговият 4х4 беше вече там. Аз го следвах с моя Jeep. Бездействах на улицата, докато чаках да изкара своя 4х4, така че да вкарам Jeep-а вътре. Да го оставя паркиран отвън направо си беше подпомагане работата на лошите момчета. Той изкара своята кола, а аз вкарах моята. Паркира зад мен на алеята за колите и влезе в гаража. Аз разтоварих куфарите и той натисна бутона на вътрешната врата.

Вратата се отвори в кухнята. Стените бяха изпълнени с гравюри на кучета от Хогард 6 6 Уилям Хогард (1697–1764) — английски художник, гравьор и карикатурист — Б.пр. и по-модерни ловни сцени. Имаше метална кутия с картинка на Warner Brothers: Бъгс Бъни и пилето Туити седяха върху сиво-бели шкафчета. Плотът също беше сиво-бял. Шкафовете бяха с цвета на меден дъб. Имаше чинии, поставени да съхнат на кърпа до мивката, въпреки че Ричард имаше миялна машина. Чаша, купа, лъжица; беше измил съдовете от закуската си, преди да отиде на работа тази сутрин. Аз бих ги накиснала с вода в мивката. Разбира се, аз никога не закусвам.

Ричард мина в дневната, носейки един куфар. Последвах го, носейки куфарите с оръжията, а също и двете чанти за фитнес.

Дневната имаше тъмен горско зелен килим и бледо жълти стени. Рисувани литографии бяха завладели далечната стена. По-близката беше заета от дървен развлекателен център, който Ричард си беше купил. Имаше широкоекранен телевизор, миниатюрна стерео система, която прави звука като прекаран през гребен, рафтове с книги и затворени вратички, които криеха част от неговата обширна видео колекция и дисковете му. Останалите му книги бяха в мазето, поставени на рафтове покрай всички стени. Имаше още в кашони, които не беше разопаковал, защото му бяха свършили рафтовете.

Имаше голяма кушетка и масивна масичка за кафе. Кушетката беше зелено-кафява, украсена с жълто афганистанско плетено одеяло, хвърлено напреки, което беше оплетено от баба му. Малък античен гардероб стоеше пред далечната страна. Нямаше никакво други мебели в помещението.