Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Хвърли ми поглед, в който припламваше чист гняв.

— Знаеше. И ме остави да се занимавам с проклетия телевизор. Ти ме отстрани от пътя си, за да се справиш сама със злото.

— Не бях сигурна, Ричард.

— Басирам се, че си била извадила оръжието преди той да стреля.

Свих се.

— По дяволите, Анита, можеше да бъдеш убита.

— Но не бях.

— Това е отговорът ти за всичко. Ако си оцеляла, всичко е наред.

— Това е по-добре от алтернативите.

— Не се шегувай с това — скара ми се Ричард.

— Виж, Ричард, не съм излязла аз да го търся този. Той дойде при мен.

— Защо не ми каза?

— И какво щеше да направиш? Да минеш пръв през вратата? Щеше да напълни гърдите ти с олово, а ти щеше да оцелееш. Как щеше да го обясниш? Веднага щяха да разберат, че си ликантроп. Съвсем лесно щеше да загубиш работата си.

— Можеше да се обадим в полицията.

— И какво щяхме да им кажем? Че Къстард е душил около вратата? Ако се бяха заинтересували, те щяха да поемат изстрелите. Този приятел беше настръхнал като заек. Той стреля през вратата, помниш ли? Не знаеше по кого стреля.

Той зави по Олив булевард, клатейки глава.

— Трябваше да ми кажеш.

— Какво щеше да промени това, Ричард? Освен, че може би щеше да се опиташ да се направиш на герой и ако оцелееш да разбиеш кариерата си.

— По дяволите, по дяволите — той удари с ръцете си волана отново и отново. Когато ме погледна очите му бяха кехлибарени и чужди. — Не се нуждая от защитата ти, Анита.

— Отговорът ми е същия — казах спокойно.

Тишината заля колата като ледена вода. Не беше умрял никой, освен лошият. Действах правилно. Но беше трудно да се обясни.

— Не е за това, че рискува живота си — каза Ричард, — а за това, че се отърва от мен, преди да го направиш. Дори не ми даде шанс. Никога не бих се намесил, докато си вършиш работата.

— Можеш ли да приемеш тази част от работата ми?

— Това е по-близко до твоята трудова характеристика, отколкото до моята.

Размислих върху това за около минута.

— Прав си. Една от причините още да се срещаме е, че не се опитваш да ми пробуташ тези мъжкарски глупости. Извинявам се. Трябваше да те предупредя.

Хвърли ми проблясващ поглед. Очите му все още бяха побелели и вълчи.

— Да не би да те победих с аргументи?

— Съгласих се, че не съм права. Ако това е същото нещо.

— Съвсем същото е.

— Тогава си пиши точка.

Той ми се ухили.

— Защо не мога да ти остана ядосан, Анита?

— Ти не си злопаметен, Ричард. Поне един от нас трябва да бъде такъв.

Той влезе на паркинга пред дома ми, за трети път през тази нощ.

— Не можеш да останеш в къщи тази нощ. Вратата е на парчета.

— Знам. — Ако ми се налагаше да напусна апартамента си, защото щях например да пребоядисвам, имах приятели, при които можех да остана, или можех да отида на хотел. Но лошите момчета бяха доказали, че не се интересуват кой може да пострада. Не можех да изложа никого на риск, дори и непознатите в съседната стая в хотела.

— Ела при мен — каза той. Паркира на едно свободно място близо до стълбите.

— Не мисля, че това е добра идея, Ричард.

— Изстрелът от пушка не може да ме убие. Ще се излекувам, защото няма да е сребърен куршум. Колко от другите ти приятели могат да кажат същото?

— Не много — казах тихо.

— Имам къща с двор. Няма да рискуваш живота на невинни свидетели.

— Знам, че имаш двор, Ричард. Прекарала съм достатъчно неделни следобеди там.

— Тогава знаеш, че съм прав — той погледна право към мен, очите му се бяха върнали към нормалния си цвят. — Имам гостна стая, Анита. Не е нужно да е нещо повече от това.

Втренчих се в него от сантиметри. Можех да усетя тялото му като сила, простираща се навън. Това не беше неговата неземна вълча сила. Това беше очевидно физическо привличане. Беше опасно да се съгласявам да отида в къщата на Ричард. Може би не за живота ми, но по други причини.

Ако Джими Пушката беше дошъл с партньор в апартамента ми тази вечер, щях сега да съм мъртва. Толкова се бях концентрирала да го убия, че секунда разсейване можеше да ме довърши. Едуард не беше казал все още не на своя клиент и имах още малко време преди да успеят да намерят някой друг от неговия калибър. Така че, вместо да чакат, те са наели някой местен и евтин, надявайки се, че той ще успее да ме убие и така ще им спести няколкостотин бона. Или може би те ме искаха мъртва много бързо по някаква причина, която все още не разбирах. Така или иначе ме искаха мъртва и това беше дяволски лошо. Когато някой толкова много иска да те убие, обикновено успява. Не днес или утре, но освен ако Едуард и аз не успеем да открием кой е възложителят на поръчката, този ден щеше да дойде скоро.