Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Госпожа Прингъл и Къстард отстъпиха назад. Аз тръгнах назад, все едно подпирам кашона, но Ричард носеше цялата тежест. Качваше се по стълбите, все едно кашона беше празен, изчаквайки ме да направя следващата си крачка. Направи гримаса към мен, тананикайки си тихичко под нос, все едно беше отегчен. Ликантропите са по-силни от средностатистическия човек. Знаех това, но все още не можех да свикна. Стигнахме до входа и той ми прехвърли част от тежестта. Телевизорът беше тежък, но го удържах и продължихме да се движим послушно, следвайки госпожа Прингъл към апартамента й, който беше точно срещу моя.

— Отворих вратата — каза тя.

Бяхме пред вратата, тръгвайки да влизаме, когато Къстард се шмугна под кашона между нас, влачейки каишката си. Госпожа Прингъл беше заклещена зад телевизора.

— Къстард, ела тук.

Ричард напрегна ръцете си, поемайки тежестта.

— Хвани го. Ще го внеса сам.

Оставих го да се бори сам, внасяйки телевизора вътре и тръгнах след кучето. Очаквах, че ще го гоня до долната врата, но то душеше пред моята врата, скимтейки. Коленичих и сграбчих края на каишката му, издърпвайки го след себе си.

Госпожа Прингъл ме чакаше усмихната пред вратата си.

— Виждам, че си успяла да хванеш малкия разбойник.

Подадох й каишката.

— Трябва да взема нещо от моя апартамент. Сигурна съм, че Ричард може да ти помогне за телевизора.

— Много ти благодаря — извика той отвътре.

Госпожа Прингъл се разсмя.

— Ще те почерпя студен чай, освен ако нямаш нещо друго за правене.

В сините й очи светеше знаещ поглед, който ме накара да се изчервя. Тя ми намигна, като на хлапе. Когато вратата беше сигурно затворена, с нея и Ричард от вътрешната страна, аз се приближих към моя апартамент. Три врати по-нататък пресякох коридора. Извадих браунинга и свалих предпазителя. Спокойно се върнах към моята врата. Може би бях параноична. Може би Къстард не беше подушил никого в апартамента ми. Но той никога не беше скимтял по този начин пред моята врата. Може би телефонното обаждане на Едуард ме беше направило по-плашлива. Но по-добре плашлива, отколкото мъртва. Параноя беше.

Коленичих пред вратата и си поех дълбоко дъх и после бавно го изпуснах. Извадих ключовете с лявата си ръка, приведох се надолу, толкова ниско, колкото можех, така че все пак да мога да стрелям, ако се наложи. Ако в апартамента ми имаше някое лошо момче, то вероятно щеше да стреля на нивото на гърдите. На колене бях доста по ниска. Сложих ключа в ключалката. Не се случи нищо. Апартаментът вероятно беше празен, с изключение на рибата ми, чудеща се какво по дяволите правех в момента. Завъртях дръжката, бутнах вратата навътре и една дупка експлодира навън през вратата, прозвучавайки в главата ми като оръдеен изстрел. Нямаше никакви звуци за секунда. Вратата се притвори от силата на изстрела и през дупката във вратата, успях да видя човек с пушка, опряна на рамото му. Стрелях един път през дупката. Вратата се отвори, все още вибрирайки от изстрела от пушката. Хвърлих се на една страна и следващият изстрел от пушката мина през отворената врата.

Пушката стреля отново, причинявайки дъжд от трески. Стрелях още два пъти, уцелвайки мъжа в гърдите и двата пъти. Той залитна, върху дрехите му изби кръв и после падна настрани. Пушката падна на килима, близо до краката му.

Застанах на колене, притискайки гръб в стената на кухнята. Всичко, което можех да чуя беше шума в ушите ми, а после собствената ми кръв връхлетя в главата ми.

Ричард внезапно застана пред вратата, точно като мишена.

— Залегни! Може да не е сам! — не бях сигурна колко силно извиках. Ушите ми още звънтяха.

Ричард приклекна до мен. Мисля, че каза името ми, но нямах време за него. Избутах се нагоре с гръб до стената, държах пистолета с двете си ръце. Той започна да става.

— Стой долу — казах аз. Той го направи. Точка за него.

Можех да видя, че нямаше никой пред мен. Освен, ако нямаше някой скрит в спалнята, стрелецът беше сам. Приближих го бавно с пистолет насочен към него. Ако помръднеше, щях да стрелям отново, но той не го направи. Пушката лежеше върху краката му. Никога не съм виждала някой да стреля през краката си, затова я оставих, където беше.

Той лежеше по гръб, едната му ръка беше преметната през лицето му, другата лежеше до него. Лицето му беше отпуснато в смъртта, очите му бяха отворени и невиждащи. Не се налагаше наистина да проверявам за пулс, но все пак го направих. Нищо. Имаше три дупки в гърдите му. Бях го уцелила още с първия изстрел, но не е било смъртоносно. Това за малко да ми струва живота.