Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— И сигурно се разкайва за това, не мислиш ли? — попита Ричард.

Погледнах го.

— Откъде знаеш това?

Той поклати глава.

— Достатъчно е да видиш лицето му, когато сме заедно. Може да не харесвам Жан-Клод и да мразя мисълта за вас двамата заедно, но ние двамата не сме единствените наранени в тази ситуация. Трима сме, не си мисли, че не е така.

Свих се в седалката си, внезапно отвратена. В момента щях да посрещна убиеца, появяващ се от тъмнината, почти с радост. Убиването можех да го разбера. Взаимоотношенията ме объркваха. Разбира се, тази връзка беше по-объркваща от повечето други.

Ричард спря на паркинга пред моята сграда. Паркира колата и изключи двигателя. Седяхме там в тъмното и единственото осветление беше далечният блясък от уличните светлини.

— Не знам какво да кажа, Ричард. — Загледах се през предното стъкло на колата, концентрирайки се в стената на сградата, твърде страхлива, за да го гледам, докато говоря. — Няма да те обвиня, ако пратиш всичко това по дяволите. Аз не бих се примирила с такава нерешителност от твоя страна и не бих те делила с друга жена. — Най-накрая го погледнах. Той се беше втренчил право напред, без да поглежда към мен.

Пулсът ми се ускори. Ако наистина бях толкова честна, колкото смятах, че съм, трябваше да го оставя да си тръгне. Но аз го обичах, и не бях толкова честна. Най-доброто, което можех да направя беше да не спя с него. Да не позволя връзката ни да премина на тази следваща стъпка. Това беше достатъчно трудно. Дори моят самоконтрол си имаше граници. Ако планирахме сватба, можех да изчакам. Ако се очакваше подобна развръзка в близко време, самоконтролът ми щеше да издържи. Но такава вероятност нямаше. Целомъдрието действа само, ако не го насилваш докрай.

Освободих предпазния си колан, отключих и отворих вратата. Ричард докосна рамото ми, преди да успея да изляза.

— Ще ме поканиш ли да вляза?

Изпуснах въздуха, който не бях разбрала, че съм задържала и се обърнах към него.

— Искаш ли да бъдеш поканен?

Той поклати глава.

— Не знам защо се примиряваш с мен — отбелязах.

Той се засмя. Облегна се на мен с лека целувка.

— Понякога дори аз не съм сигурен.

Излязохме от колата. Ричард протегна ръката си към мен и аз я поех.

Зад нас спря кола, близо до моя собствен Jeep. Беше моята съседка, госпожа Прингъл. В багажника й имаше огромен кашон за телевизор.

Вървяхме по тротоара и изчаквахме да слезе от колата. Тя беше висока жена, станала почти болезнено слаба от възрастта. Снежнобялата й коса, беше прихваната на кок на тила й. Къстард, нейният померански шпиц, изскочи от колата и се разлая срещу нас. Изглеждаше като златисто пухче за пудра с малки котешки краченца. Той подскачаше пред краката ни, подуши краката на Ричард, после се загледа нагоре към него със слабо ръмжене.

Госпожа Прингъл дръпна каишката му.

— Къстард, дръж се прилично.

Кучето млъкна, но си мислех, че е повече, заради блестящия поглед на Ричард, отколкото заради предупреждението на госпожа Прингъл. Тя ни се усмихна. В очите й светеше същата светлина, както и в очите на Катрин. Тя харесваше Ричард и не се притесняваше да го заяви.

— Виж ти, това се нарича подходящ момент. Нуждая се от няколко силни, здрави ръце, които да качат този чудовищен телевизор нагоре по стълбите вместо мен.

— Ще съм щастлив да ви помогна — усмихна й се Ричард. Той заобиколи багажника и започна да развързва възлите.

— Къде оставяте Къстард, докато пазарувате? — попитах аз.

— Водя го с мен. Похарчила съм доста пари в този магазин. Продавачът започва да точи лиги още като вляза през вратите, така че ми угажда.

Усмихнах се насила. Чух остро иззвънтяване от скъсано въже.

— Ще отида да помогна на Ричард.

Заобиколих багажника. Въжето беше дебело два сантиметра и лежеше скъсано върху тротоара. Повдигнах вежди към Ричард и прошепнах:

— Леле, бабо, какви силни ръце имаш.

— Мога да кача телевизора и сам, но това ще предизвика подозрение.

Това беше 76-сантиметров широкоекранен телевизор.

— Можеш ли наистина да го качиш сам по стълбите?

— Лесно.

— Но няма да го направиш, защото си гимназиален учител, а не един алфа върколак.

— И тук е мястото да ми помогнеш — отбеляза той.

— Успяхте ли да махнете въжето? — попита госпожа Прингъл. Тя дойде по-близо влачейки Къстард.

— Да — казах поглеждайки Ричард. — Махнахме въжето. — Ако хората разберяха, че Ричард е ликантроп, той щеше да загуби работата си. Дискриминацията е незаконна, но се случва през цялото време. Ричард обучаваше деца. Освен това беше дамгосан като чудовище, а повечето хора не искат чудовища близо до децата си.