Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Можеш да надушиш пистолета ми?

Той кимна.

— Чистила си го скоро. Мога да надуша смазката.

Засмях се и разтърсих глава.

— Толкова се напъваш да изглеждаш нормално, че понякога забравям, че се окосмяваш веднъж месечно.

— Като знам колко добре различаваш ликантропите, това си е направо комплимент — той се усмихна. — Мислиш ли, че наемният убиец ще ни нападне, ако хвана ръката ти сега?

Усмихнах се.

— Мисля, че за момента сме в безопасност.

Той обви пръстите си около ръката ми и по нея премина тръпка, сякаш беше докоснал оголен нерв. Той потри палеца си в кръг по задната страна на дланта ми и си пое дълбоко въздух.

— Почти ми е приятно да знам, че тази работа с наемния убиец кара и теб да се притесняваш. Не искам да се плашиш, но понякога е трудно да съм твоето момче, като си мисля, че може да си по-смела, отколкото съм аз. Това звучи като някакви мъжкарски глупости, нали?

Втренчих се в него.

— Има много мъжкарски глупости наоколо, Ричард. Поне знаеш, че са глупости.

— Може ли този шовинистично настроен мъжки вълк да те целуне?

— Винаги.

Той наклони лицето си надолу, а аз се изправих на пръсти, за да докосна устните му с моите, подпряла ръката си на гърдите му за опора. Можехме да се целуваме и без да заставам на пръсти, но Ричард трябваше да се грижи за разтягането на врата си.

Тази целувка беше по-бързо от обикновено, защото по гърба ми пълзеше едно усещане, точно като сърбеж, отзад между плешките. Знаех, че се дължи на въображението ми, но се чувствах твърде разголена отвън на открито.

Ричард го усети и продължи напред. Застана до шофьорската врата на колата си и я отвори, накланяйки се, за да отключи и моята. Не дойде да ми отвори вратата. Знаеше си го по-добре и от мен. Можех да си отворя сама проклетата врата.

Колата на Ричард беше един стар Мустанг, някъде от шейсетте, Mach One. Знаех всичко това, защото той ми го беше казал. Колата беше оранжева, с черна състезателна шарка. Седалките бяха от черна кожа, но предните бяха малки, достатъчно, че да можем да държим ръцете си, когато той не държеше скоростния лост.

Ричард тръгна по 270 Южен булевард. Трафикът в петък вечер се разливаше около нас в ярки искри от светлини. Всички навън бяха тръгнали да се радват на почивката си. Чудех се колко от тях са преследвани от наемен убиец. Басирах се, че съм една от малкото.

— Тиха си — каза Ричард.

— Да.

— Не искам да питам за какво си мислиш. Мисля, че мога да позная.

Погледнах го. Мракът в колата се обвиваше около нас. Колата нощно време е като свой, собствен малък свят, успокоителен, тъмен и интимен. Светлините от околния трафик профучаваха през лицето му, осветяваха го, след това отново ни потапяха в тъмнина.

— Откъде знаеш, че не мисля за това, как ще изглеждаш без дрехи?

Той бързо се ухили.

— Шегичка.

Усмихнах се.

— Съжалявам. Никакви сексуални закачки, докато не реша да ти скоча.

— Това е твое правило, не мое — каза Ричард — Аз съм голямо момче. Залей ме с всички сексуални шегички, които се сетиш, ще ги понеса.

— Ако не спя с теб, просто няма да е честно.

— Остави мен да се притеснявам за това — предложи той.

— Защо, господин Зееман, да не би да ме каниш да си направим сексуална увертюра?

Усмивката му се разшири, белота в мрака.

— О, моля те.

Извих се към него, колкото ми позволяваше колана, поставих ръката си на гърба на седалката му и спрях лицето си на сантиметри от гладката кожа на врата му. Поех си дълбока глътка въздух и после го издишах бавно, толкова близо до кожата му, че дъхът ми се върна обратно към мен като топъл облак. Целунах извивката на врата му, плъзгайки устни леко нагоре-надолу по кожата му.

Ричард изпусна малка, доволна въздишка.

Свих коленете си върху седалката, опъвайки колана, така че да мога да целуна голямата вена на врата му, извивката на челюстта му. Той обърна лицето си към мен. Целувахме се, но нервите ми не издържаха. Обърнах лицето му напред.

— Ти си гледай пътя.

Той превключи лоста, горната част на ръката му се отърка в гърдите ми. Въздъхнах срещу него, пъхнах ръката си между неговите и се притиснах към рамото му.

Постояхме така около секунда, после той се притисна търкайки се, към мен. Дръпнах се от рамото му, потъвайки обратно в седалката си. Не можех да си поема дъх, а пулсът удряше в гърлото ми. Аз потръпнах, обвивайки ръце около себе си. Усещането от тялото му до моето, накара пространството наоколо да ми отеснее.

— Какво не е наред? — попита той. Гласът му беше нисък и мек.