Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Надявам се само, че няма да ми се наложи да работя тази вечер — казах аз.

— Аз също.

Отидох при телефона в кабинета. Бяха разделили стаята наполовина. Едната страна беше декорирана в селски стил с фигурки на мечки и миниатюрен кариран люлеещ се стол, другата беше по-мъжествена с ловни сцени по стените и корабче в бутилка на бюрото. Компромис в най-добрият му вариант.

Вдигнах телефона и казах:

— Ало?

— Едуард е.

— От къде получи този номер?

Той замълча за секунда.

— Беше детска игра.

— Защо ме преследваш, Едуард? Какво става?

— Интересен избор на думи — каза той.

— За какво става дума?

— Получих предложение да те убия, за достатъчно пари, за да го направи интересно за малко.

Сърцето ми спря.

— Прие ли?

— Щях ли да ти се обаждам, ако го бях приел?

— Може би — казах аз.

Той се разсмя.

— Истина е, но не, не съм го приел.

— Защо не?

— Приятелство.

— Опитай отново — предложих аз.

— Предположих, че ще ми се отдаде да убия повече хора като те пазя. Ако бях приел договора щях да убия само теб.

— Успокои ме. Каза, че ще ме пазиш ли?

— Ще бъда в града утре.

— Ти си съвсем сигурен, че някой ще приеме предложението?

— Дори не отварям вратата си за по-малко от сто бона, Анита. Някой ще приеме и този някой ще бъде добър. Не толкова добър, колкото съм аз, но доста.

— Някакви съвети докато пристигнеш?

— Аз още не съм им отговорил. Това ще ги забави. Когато кажа не, ще им отнеме съвсем малко време да се свържат с друг ловец. Тази вечер ще си в безопасност. Наслаждавай се на почивката си.

— Откъде знаеш, че съм почивка?

— Крейг е много приказлив секретар. Много ми помогна.

— Ще трябва да поговоря с него — казах мрачно.

— Направи го.

— Сигурен си, че довечера няма да ме преследва ловец, така ли?

— Нищо в живота не е сигурно, Анита, но не е много вероятно клиент да се опита да ме наеме и после да даде работата на друг.

— Отказваш ли на много клиенти? — го попитах.

— Без коментар — отговори той.

— Значи една последна нощ в безопасност? — казах аз.

— Вероятно, но бъди внимателна все пак.

— Кой ми е вдигнал мерника?

— Не знам — отговори Едуард.

— Какво имаш в предвид, че не знаеш? Трябва да знаеш, ако искаш да си получиш парите.

— Работя с посредник през повечето време. Предпазва ме от възможността следващият клиент да е ченге.

— Как откриваш своенравните си клиенти, ако решат да те прецакат?

— Мога да ги открия, но това отнема време. Анита, ако имаш много добър ловец срещу себе си, то времето е това, което нямаш.

— Е, това ме успокои.

— Не беше предназначено да е успокояващо — каза той. — Можеш ли да се сетиш за някой, който те мрази толкова много и има толкова пари?

Помислих върху това за около минута.

— Не. Повечето от хората, които биха били способни да платят сметката са мъртви.

— Единственият добър враг е мъртвият враг — каза Едуард.

— Точно така.

— Чух слух, че излизаш с Господаря на града. Вярно ли е?

Поколебах се. Беше смущаващо да призная истината на Едуард.

— Да, истина е.

— Трябваше да те чуя да го казваш. — Почти можех да чуя как поклаща главата си по телефона. — По дяволите, Анита, трябва да си по-предпазлива.

— Знам — отговорих.

— Разкара ли Ричард?

— Не.

— С кое чудовище си тази вечер — с кръвопиеца или с плътоядеца?

— Това изобщо не ти влиза в работата — го отрязах.

— Наслаждавай се на чудовището, което си избрала тази вечер, Анита, приятно изкарване. Утре ще започнем да те пазим жива — той затвори телефона. Ако беше някой друг, щях да кажа, че е ядосан, защото излизам с вампир. Или може би разочарован, че светът не е по-добро място.

Затворих телефона и поседнах за няколко минути позволявайки на нещата да се наместят. Някой се опитваше да ме убие. Нищо ново, само че този път търсеха помощ от експерт. Това беше нещо ново. Никога не ме беше преследвал наемен убиец. Изчаках да почувствам страх, но не се получи. Бях уплашена по някакъв неясен начин, но не толкова, колкото трябваше. Бях повярвала. Така или иначе през последната година ми се бяха случили толкова много неща, че все още не можех да се развълнувам. Ако убиецът изскочеше срещу мен и започнеше да стреля, щях да се справя с него. Може би по-късно все пак щях да получа нервна криза. Но съм получавала много такива. Част от мен оставаше отстрани вцепенена като ветеран от война. Имаше толкова неща, които трябваше да приема, така че по-добре да спра да ги приемам. Почти ми се искаше да съм уплашена. Страхът може да ти помогне да оцелееш; равнодушието — не.