Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Тя разшири очи от изненада.

— Наистина ли? — сякаш наистина ми вярваше.

— Наистина. Аз не си падам много по подаръците, особено по бижутата.

Ричард ме прегърна.

— Така е. Много е трудно да я поглезиш.

Катрин се присъедини към нас. Медночервената й коса се носеше около лицето й като къдрав поток. Тя беше единствената жена, която познавах с коса, къдрава като моята, но нейният цвят беше по-впечатляващ. Ако се наложи, хората я описват главно по косата й. Деликатен грим прикриваше луничките й и привличаше вниманието към бледото й лице и нейните зелени, зелени очи. Роклята и беше в цвета на млади листа. Никога не съм я виждала да изглежда по-добре.

— Бракът май ти се отразява добре — подхвърлих, усмихвайки се.

Тя ми върна усмивката.

— Трябва и ти да опиташ някой път.

Поклатих глава.

— Много ти благодаря.

— Трябва да отведа Анита за момент. — Добре, че не каза, че се нуждае от помощ в кухнята. Ричард щеше да разбере, че това е лъжа. Той е много по-добър готвач от мен.

Катрин ме преведе през една спалня за гости, където бяха нахвърляни връхните дрехи. Имаше дори едно истинско кожено палто хвърлено върху купчината. Можех да позная чие е. Моника обичаше да е покрай мъртви твари.

Веднага след като вратата се затвори, Катрин грабна ръцете ми и се изкикоти. Честно.

— Ричард е чудесен. Учителите ми в гимназията, никога не са изглеждали така.

Усмихнах се с една от онези широки, унесени усмивки. От тези, които ви придават глупав вид, които казват, че изпитвате ужасна похот, ако не любов, а може би и двете, и се чувствате добре дори и да е глупаво.

Седнахме на леглото, разбутвайки дрехите.

— Той е красив — казах аз. Гласът ми беше толкова неутрален, колкото можех да го направя.

— Анита, не се дръж така с мен. Никога не съм те виждала така да блестиш около някого.

— Не блестя.

Тя поклати ухилено глава.

— Да, правиш го.

— Не, не го правя — повторих упорито, въпреки че ми беше трудно да изглеждам сърдита, когато ми се искаше да се усмихвам. — Добре де, харесвам го. Много. Доволна ли си?

— Срещате се от почти седем месеца. Къде е годежният пръстен?

Намръщих й се.

— Катрин, само защото ти си невероятно щастливо женена, не означава, че и всички останали искат да се женят.

Тя се сви и се засмя.

Погледнах блесналото й лице и поклатих глава. Трябваше да съм повече като Боб, за да понеса всичко това. Той беше с петнайсетина килограма по-тежък, отколкото трябва, плешив, с малки кръгли очи на по-скоро незабележимото си лице. Не беше и много забележима личност. Не го харесвах, докато не видях начина, по който гледа Катрин. Гледаше я така, сякаш тя е целия свят и то приятен, спокоен, чудесен свят. Има много хора, които са мили, по всички телевизии ще видите и много остроумни хора, но надеждни — те са рядкост.

— Не съм довела Ричард тук, за да го оценяваш. Знаех, че ще го харесаш.

— Тогава защо го пазеше в такава тайна? Аз исках да го видя поне десет пъти.

Присвих се. Истината беше, че знаех, че ще видя тази светлина в очите й. Маниакалното проблясване, което се вижда, когато твоите женени приятели разберат, че се срещаш с някого. Или още по-лошото: че не се срещаш с никого и те се опитат да те уредят. В момента Катрин изглеждаше точно така.

— Не ми казвай, че си планирала цялото това парти, само за да можеш да се запознаеш с Ричард.

— Отчасти. Как иначе да се срещна с него?

Чу се почукване на вратата.

— Влез — каза Катрин.

Боб отвори вратата. На мен все още ми изглеждаше обикновен, но Катрин явно смяташе друго, като видях как светна лицето й. Той й се усмихна. Усмивката накара цялото му лице да се промени и успях да видя нещо блестящо и фино в него. Любовта прави всички ни красиви.

— Съжалявам, че прекъсвам женския ви разговор, но търсят Анита по телефона.

— Казаха ли кой се обажда?

— Тед Форестър. Каза, че е по работа.

Очите ми щяха да изскочат. Тед Форестър беше един от псевдонимите на човека, който аз познавах като Едуард. Той беше наемен убиец, който се беше специализирал в убийствата на вампири, ликантропи и всичко останало, което не беше точно човек. Аз бях лицензиран екзекутор на вампири. Понякога пътищата ни се пресичаха. На някакво ниво бяхме приятели, предполагам.

— Кой е Тед Форестър? — попита Катрин.

— Ловец на глави — отговорих. Тед, псевдонимът на Едуард, беше ловец на глави с документи, които да го докажат, изрядни и законни. Станах и отворих вратата.

— Нещо лошо ли е станало? — попита Катрин. Тя нямаше да се справи с някои неща и това беше причината да я отбягвам, когато бях затънала до задника в неприятности. Беше достатъчно умна да разбере, когато нещата загрубееха, но не понасяше оръжията. Ако не можеш да се защитиш сам, то си готов да станеш пушечно месо. Единственото нещо, което спасяваше Ричард да не стане нечия закуска беше това, че е върколак. Въпреки това фактът, че отказваше да убива хора го правеше почти беззащитен, превръщач или не.