Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Някъде там отвън, от утре, някой ще ме добави в списъка си със задачи. Да прибера дрехите от химическото, да мина през магазина, да убия Анита Блейк.

Влязох в дневната и хванах погледа на Ричард. Бях готова да си тръгвам. Някак знанието, че наемният убиец е там някъде отвън, или ще бъде скоро, ми беше скапало вечерта.

— Какво не е наред? — ме попита Ричард.

— Нищо — отговорих. Знаех, знаех, че трябва да му разкажа, но как споделяш с любимия си, че хората се опитват да те убият? Не и в стая пълна с хора. Може би в колата.

— Напротив, има нещо. Напрегнала си веждите си, което означава, че се опитваш да не се намръщиш.

— Не, не съм.

Той плъзна пръста си между веждите ми.

— Да, напрегнала си ги.

Погледнах го гневно.

— Не съм.

Той се засмя.

— Сега вече се намръщи. — Лицето му стана сериозно — Какво има?

Въздъхнах. Пристъпих по-близо до него, не за да го прегърна, а за да мога да говоря по-тихо. Вампирите имат много добър слух и не исках Робърт да ме чуе. Той докладваше на Жан-Клод. Ако исках Жан-Клод да знае, щях да му кажа сама.

— Едуард беше на телефона.

— Какво искаше? — сега и Ричард се намръщи.

— Някой се е опитал да го наеме, за да ме убие.

Израз на огромно удивление цъфна на лицето му и се зарадвах, че беше с гръб към стаята. Той затвори устата си, после пак я отвори и накрая каза:

— Щях да кажа, че се шегуваш, но знам, че не го правиш. Защо някой ще иска да те убие?

— Има доста хора, които биха се зарадвали да ме видят мъртва, Ричард. Но никой от тях няма толкова пари, колкото са били предложени, за да ме убият.

— Как можеш да си толкова спокойна след такова нещо?

— Ще помогне ли с нещо, ако изпадна в истерия?

Той поклати глава.

— Не е това. — Изглежда се замисли за секунда. — А че не си възмутена, че някой се опитва да те убие. Ти просто го приемаш, все едно е нещо нормално. Това не е нормално.

— Наемните убийци не са нещо нормално, дори за мен, Ричард — отговорих.

— Само вампирите, зомбитата и върколаците — каза той.

Засмях се.

— Да.

Той ме прегърна плътно и прошепна:

— Понякога може да е много плашещо да те обича човек.

Обвих ръцете си около кръста му, наклонявайки лицето си към врата му. Затворих очи и само за момент вдишах аромата му. Той беше повече от афтършейва му, беше и уханието на кожата му, и топлината му. Той. Само за момент се притиснах силно към него и позволих на всичко да отмине. Позволих на ръцете му да са моето убежище. Знаех, че един добре прицелен куршум ще разруши всичко, но само за няколко секунди се почувствах защитена. Понякога илюзиите са всичко, което ни запазва нормални. Пуснах го с въздишка.

— Нека си вземем довиждане с Катрин и да се махаме от тук.

Той докосна бузата ми нежно, гледайки в очите ми.

— Можем да останем, ако искаш.

Притиснах бузата си в дланта му и поклатих глава.

— Ако лайното ще се удари във вентилатора утре, не искам да прекарам вечерта на парти. Предпочитам да се приберем в апартамента ми и да се прегръщаме.

Той се усмихна с тази усмивка, която ме стопляше до пръстите на краката.

— Звучи ми като добър план.

Аз също се усмихнах, просто не можах да устоя.

— Ще отида да кажа на Катрин.

— Ще отида да взема палтата — каза той.

Разделихме се и всеки пое по задачите си. Катрин ми се усмихна разбиращо. Искаше ми се да е права. Тръгваме си рано, за да правим секс, беше доста далеч от истината. Моника ни наблюдаваше как си тръгваме. Знаех, че тя и Робърт ще докладват на Жан-Клод. Ами добре. Той знаеше, че се срещам с Ричард. Не съм лъгала никой.

Моника беше адвокат във фирмата на Катрин — плашеща мисъл сама по себе си — така че имаше официална причина да бъде поканена. Жан-Клод не го беше организирал, но не ми харесваше да ме шпионират, без значение как се е случило. Разходката до колата беше нервна и неприятна. Всяка сянка ненадейно беше потенциално скривалище. Всеки звук беше от стъпки. Не извадих пистолета си, но ръката ме болеше да го направя.

— По дяволите — изругах тихо. Неподвижността беше изтощителна. Не бях сигурна, че това е подобрение.

— Какво има? — попита Ричард. Той проучваше тъмнината, без да поглежда към мен, докато не проговори. Ноздрите му бяха леко разширени и осъзнах, че душеше вятъра.

— Просто съм нервна. Не виждам никого, но продължавам да оглеждам наоколо.

— Не надушвам никого наблизо, но биха могли да се движат срещу вятъра. Единственият пистолет, който надушвам е твоят.