Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Вече го каза.

— Просто излез оттук, Жан-Клод. Стига игрички.

Лицето му мигновено стана сериозно, сякаш го изтри с ръка.

— Никакви игрички повече, ma petite. Върви при другия си любовник — беше негов ред да вдигне ръка и да каже. — Знам, че не сте наистина любовници. Знам, че се съпротивляваш и на двама ни. Честност, ma petite. — Искра от някакво чувство, може би гняв, премина през лицето му и изчезна като вълничка в дълбока вода. — Утре вечер ти ще си с мен и ще е ред на Ричард да си седи в къщи и да се чуди — той поклати глава. — Дори за теб не бих направил това, което е направил Сабин. Дори за твоята любов има неща, които няма да направя — той ненадейно ме погледна ожесточено, гняв припламна в очите му, през лицето му. — Но това, което правя е достатъчно.

— Не бъди толкова самодоволен — казах. — Ако ти не проявяваш интерес, Ричард и аз ще се сгодим още по-скоро, може би още сега.

— И какво? Ще живееш в къщичка с бяла оградка, с две непослушни деца? Мисля, че лъжеш себе си повече, отколкото мен, Анита.

Винаги беше лош знак, когато започнеше да използва името ми.

— Това пък какво трябва да означава?

— Това означава, ma petite, че вероятността да изпиташ вътрешно блаженство в уютна домашна обстановка, не е по-голяма, отколкото аз да го направя. — След тези думи той се плъзна към вратата и излезе. Затвори тихо, но решително вратата след себе си.

Вътрешно блаженство? Кой аз? Моят живот е кръстоска между свръхестествена сапунена опера и приключенски екшън филм. Нещо като As the Casket Turns среща Rambo. Оградката от бели колчета не ми съответстваше. Жан-Клод беше прав за това.

Имах цял почивен уикенд. Беше ми за пръв път през месеца. Бях чакала нетърпеливо тази вечер цяла седмица. Но всъщност, не почти перфектното лице на Жан-Клод беше това, което ме преследваше. Продължавах да си спомням лицето на Сабин. Вечен живот, вечна болка, вечна грозота. Приятна алтернатива.

Имаше три типа хора на партито на Катрин: живи, умрели и периодично космати. От осемте живи, шестима бяха хора, за другите двама не съм сигурна, включително и за себе си.

Бях облечена с черен панталон, черно кадифено сако с бели сатенени ревери и голяма бяла жилетка, вместо риза. Деветмилиметровият браунинг завършваше екипировката ми, но го държах скрит. Това беше първото парти, което Катрин организираше, след като се беше оженила. Блясъкът на оръжието би развалил настроението на всички.

Наложи се да сваля и сребърния кръст, който винаги нося и да го сложа в джоба си, защото се оказа, че има вампир на партито и кръстът би започнал да блести, когато той влезе в стаята. Ако знаех, че ще има вампири, щях да си облека нещо с висока яка. Кръстовете блестят само, ако са извадени на светло, най-общо казано.

Въпросният вампир, Робърт беше висок, мускулест и красив като фотомодел. Преди беше стриптийзьор в „Престъпни удоволствия“. Сега управляваше клуба. От служител до управител: това се казва американска мечта в действие. Косата му беше руса, къдрава и подстригана късо. Беше облечен в кафява копринена риза, която го обгръщаше перфектно и подчертаваше дрехата на партньорката му.

Изкуственият тен на Моника Веспучи беше малко прекален, но гримът й беше перфектен и кестенявата й коса беше подстригана модно. Беше бременна, достатъчно, за да се забелязва и щастлива, достатъчно, за да дразни.

Тя ми се усмихна зашеметяващо.

— Анита, мина толкова много време.

Първата ми реакция беше да кажа: Не достатъчно много. Последният път, когато я видях, тя ме предаде на местния вампир — господар. Но Катрин я считаше за своя приятелка и аз не исках да разбивам илюзиите й като й разкажа цялата история. Цялата история включваше няколко неразрешени убийства, някои, от които извършени от мен. Катрин е адвокат и се придържа педантично към закона и реда. Не исках да я поставям в позиция, в която да трябва да прави компромис с морала си, за да спаси задника ми. Така че Моника остана нейна приятелка, което означаваше, че трябва да бъда учтива по време на цялата вечеря, от аперитива до десерта. Успях да се справя, защото Моника се намираше на другия край на масата. Сега, за мое нещастие се бяхме преместили в дневната и нямаше как да се измъкна.

— Не ми се струва толкова много — отговорих аз.

— Мина почти година — тя се усмихна на Робърт. Държаха се за ръце. — Ние ще се женим. — Докосна с чашата върха на корема си. — Имаме си причина — тя се разкикоти.

Зяпнах от изненада.

— Не можеш да забременееш от стогодишен вампир. — Добре де, бях учтива достатъчно дълго време.