Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Ричард се приближи до мен.

— Няма никой друг в апартамента, Анита.

Не започнах да споря с него. Ни исках да питам дали е разбрал по миризмата или е чул. Изобщо не ми пукаше. Проверих спалнята и банята просто, за да бъда сигурна и се върнах обратно, за да намеря Ричард, втренчен в мъртвия.

— Кой е той? — попита Ричард.

Така разбрах, че пак мога да чувам. Точка за мен. Все още чувах звънтене в ушите, но то щеше да отмине.

— Не знам.

Ричард ме погледна.

— Дали той е… стрелеца?

— Така мисля. — Във вратата ми имаше дупка, достатъчно голяма да пропълзиш през нея. Все още беше отворена. Вратата на госпожа Прингъл беше затворена, но рамката й беше натрошена така, сякаш огромна захапка беше преминала през нея. Ако е стояла там, би трябвало да е мъртва.

Чух далечен вой на полицейски сирени. Не можех да обвинявам съседите си, че са се обадили на полицията.

— Отивам да проведа няколко разговора, преди да дойдат ченгетата.

— После какво? — попита той.

Погледнах го внимателно. Той беше блед, бялото на очите му се виждаше съвсем малко повече от нормалното.

— После ще отидем с милите полицаи в управлението да отговорим на въпросите.

— Беше самозащита.

— Точно така, но той все още е мъртъв върху моя килим. — Пресякох спалнята, търсейки телефона. Бях малко затруднена да си спомня къде го преместих, ако изобщо го бях местила от нощното му място. Шокът винаги е весело нещо.

Ричард мина през вратата.

— На кого ще се обаждаш?

— Долф и може би на Катрин.

— На дружелюбния полицай разбирам, но защо и на Катрин?

— Тя е адвокат.

— О — каза той. Той хвърли кос поглед към мъртвеца, който продължаваше да кърви на белия ми килим. — Срещите с теб никога не са скучни, признавам ти го.

— Освен това са и опасни — казах аз. — Не забравяй опасността. — Набрах номера на Долф по памет.

— Никога не забравям, че си опасна, Анита — отговори ми Ричард. Той се втренчи в мен, а очите му бяха кехлибарени, цветът на вълчите му очи. Звярът му се плъзгаше зад тези очи, надничайки навън. Може би заради миризмата на прясна кръв. Втренчих се в тези чужди очи и разбрах, че не съм единственото опасно нещо в стаята. Разбира се, аз бях въоръжена. Мъртвецът можеше да го потвърди. Смях заклокочи в гърлото ми. Опитах се да го потисна, но той се изля навън и аз се кикотех, когато Долф вдигна телефона. Смехът беше за предпочитане пред сълзите предполагам. Макар че не съм сигурна, че и Долф мислеше същото.

Седях на стол с прав гръб пред малка, страховита маса в една стая за разпити. О, извинете, стая за срещи. Така им казват сега. Както и да й казвате, все още си миришеше на стара пот и цигари, по прикрити с дезинфектант. Отпивах от третата си чаша кафе, но ръцете ми все още бяха студени.

Детектив сержант Рудолф Стор стоеше подпрян на далечната стена. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите и той опитваше да изглежда по-ненатрапчиво, но когато си висок метър и деветдесет и с телосложението на кечист, това е трудно. Той не беше казал нито дума по време на срещата. Беше тук само като наблюдател.

Катрин седеше до мен. Беше наметнала черно сако над зелената си рокля, носеше си куфарчето и беше надянала адвокатската си физиономия.

Детектив Брансуел седеше срещу нас. Той беше в средата на трийсетте, с черна коса, мургав, с очи толкова черни, колкото беше и косата му. Името му беше английско, но той изглеждаше по средиземноморски, сякаш току-що слизаше от някоя маслинова лодка. Акцентът му беше съвсем местен.

— Сега, госпожице Блейк, повторете го още един път, заради мен. Моля ви — постави химикалката върху тефтера пред себе си, сякаш щеше да запише още веднъж цялата история.

— Помогнахме на съседката ми да пренесе телевизора си.

— Госпожа Едит Прингъл, да, тя потвърди това. Но защо отидохте в апартамента си?

— Отидох да взема отвертка, за да помогна да инсталираме телевизора.

— Имате ли много инструменти, госпожице Блейк? — той записа нещо в тефтера си. Можех да се хвана на бас, че беше завъртулка.

— Не, детектив, но имам отвертка.

— Госпожа Прингъл ли ви помоли да донесете отвертката?

— Не, но я използва, когато си купи стерео системата. — Което си беше истина. Опитвах се да сведа лъжите до абсолютния минимум.

— Така че си позволихте да предположите, че пак ще й трябва?

— Да.

— После какво стана? — Попита така, сякаш никога не беше чувал отговора. Черните му очи бяха напрегнати и празни, неразгадаеми и нетърпеливи едновременно. Бяхме стигнали до частта, на която не вярваше съвсем.