Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Той остави куфара в малката спалня. Имаше двойно легло, нощно шкафче и лампа. Стените, завесите и покривката за леглото бяха съвсем бели, сякаш още не беше решил какво да прави със стаята.

Оставих чантите на леглото, сложих куфарите на пода и се втренчих в тях. Животът ми седеше в малки чанти на килима. Изглеждаха така, сякаш трябваше да са повече.

Ричард дойде и ме прегърна отзад, ръцете му се обвиха около раменете ми.

— Мисля, че това е моментът, в който трябва да попитам какво не е наред, но вече знам отговора. Съжалявам, че лошите посегнаха на дома ти.

Това беше точно. Лошите момчета не би трябвало да идват при теб в дома ти. Това беше против правилата. Знаех, че не така, беше се случвало и преди, но не като сега. Не като да знам, че не мога да се върна обратно. Докато това не приключеше, не можех да рискувам отново живота на госпожа Прингъл и другите си съседи.

Завъртях се в ръцете му и той разхлаби прегръдката си, за да мога да го направя. Прегърнах го през кръста.

— От къде знаеше, че точно това ме притеснява?

Той се усмихна.

— Обичам те, Анита.

— Това не е отговор.

Целуна челото ми.

— Напротив — целуна ме нежно по устните и отстъпи назад. — Оставям те да се преоблечеш в пижамата си, ако искаш — той излезе, затваряйки вратата след себе си.

Отворих вратата и извиках след него.

— Може ли да използвам телефона ти?

Той отговори от своята спалня.

— Чувствай се като у дома си.

Приех това, за да и влязох в кухнята. Телефонът беше на стената. Извадих една визитка от задния си джоб, който бях насилила да стане като дамска чанта. Не можех да стегна якето около задните си джобове, а пък отвореното яке изваждаше на показ пистолета ми.

Визитката беше бяла, с номер, отпечатан с черен шрифт. Нямаше нищо друго, освен номер. Звъннах и се включи двайсет и четири часовата гласова поща на Едуард. Оставих му съобщение да ми се обади колкото е възможно по-бързо и телефонния номер на Ричард. Телефонният секретар на Ричард стоеше на плота, свързан с кабел към телефона на стената. Лампичката за съобщенията мигаше, но това не беше моят секретар, затова не го прослушах.

Ричард дойде в кухнята. Косата падаше около раменете му на стегнати, пенести вълни, по-къдрави от френска плетка. Косата му беше кафява, но на светлината се виждаха златни отблясъци, намеци за бронз. Беше се преоблякъл в горско — зелена фланелена риза, с навити около лактите ръкави, откриващи деликатните мускули по долната част на ръцете му. Бях виждала ризата и преди. Беше от висококачествена каша, мека като одеяло при докосване. Беше по дънки и без чорапи. Вървеше с меки, боси стъпки към мен.

Телефонът звънна. Беше около един през нощта. Кой можеше да е, освен Едуард?

— Очаквам обаждане — казах на Ричард.

— Вдигни тогава.

Вдигнах слушалката и наистина беше Едуард.

— Какво става? — попита той.

Разказах му.

— Някой те иска мъртва много бързо.

— Да. Когато си казал не, те са излезли навън и са намерили някакъв евтин местен талант.

— Получили са това, за което са платили.

— Ако бяха двама, Едуард, сега нямаше да съм тук.

— И моите новини няма да те зарадват.

— Колко по-лошо може да стане? — го попитах.

— Отговорих на друго съобщение, точно преди да се обадиш ти. Повишиха офертата на петстотин хиляди долара, ако бъдеш убита до двадесет и четири часа.

— Мили Боже, Едуард, аз не струвам толкова пари.

— Те са разбрали, че си издухала техния стрелец, Анита.

— Как? — попитах аз.

— Още не знам. Опитвам се да открия кой дава парите, но ще ми отнеме малко време. Пазачите, които ограничават достъпа ми до клиента — също.

Поклащах главата си напред-назад.

— Защо има двадесет и четири часов срок за убийството ми?

— Нещо се случва, нещо, при което не искат да им излизаш на пътя, нещо голямо.

— Но какво?

— Ти знаеш какво е то, Анита. Може би не разбираш, че го знаеш, но все пак е така. Нещо, струващо си парите, които плащат, за да те спрат. Не може да са много възможности.

— Не мога да се сетя за нещо такова, Едуард.

— Мисли здраво — каза той — Ще съм там, колкото е възможно по-рано. Пази си гърба. Не карай колата си.

— Защо не?

— Бомби — отговори ми той.

— Бомби — повторих.

— За половин милион долара, Анита, те ще намерят някой добър. Много професионалисти могат да го направят от хубаво, приятно разстояние. С бомба, с далекобойна пушка…

— Започваш да ме плашиш — казах аз.

— Добре, може би ще бъдеш предпазлива.