Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Всичко е наред, Стивън. Не си ранен.

— Разкарай се от него, кучи син такъв.

Той отвори робата на Стивън, показвайки гърдите му. Стивън се опита слабо да придърпа робата обратно. Брат му го плесна леко през ръцете. Издърпа ги от кървавите му гърди. Кожата беше перфектна. Разрезът вече беше зараснал, което означаваше, че цялата кръв беше на Стивън.

— Махни се от него, веднага, или ще те издухам оттук.

Той се отстрани от него, очите му бяха разширени. Беше ми повярвал. Това беше добре, защото беше истина.

— Хайде, Стивън. Трябва да вървим.

Той повдигна главата си и ме погледна, сълзи се плъзгаха надолу по бузите му.

— Не мога да стана.

Той опита да пълзи към мен, но се срина на пода.

— Какво си му дала? — попитах аз.

— Нещо, което да го успокои — каза Рейна.

— Ти, кучко.

Тя се усмихна.

— Именно.

— Върви и застани до тях — казах на брат му.

Мъжът обърна лицето си към мен, приликата му със Стивън беше поразителна.

— Нямаше да им позволя да го наранят. Щеше да му хареса, ако само си го беше позволил.

— Той е ранен, ти кучи син! Сега застани там, веднага, или ще те убия. Разбра ли ме? Ще те убия и ще съм щастлива да го направя.

Той стана на краката си и отиде да застане до Габриел.

— Подсигурих се, така че никой да не го нарани — каза спокойно той.

Стените потръпваха. Чуваше се шум от цепещо се дърво. Някой беше хвърлен през стената на стаята до нас. Исках да ни изкарам от тук.

Исках да се отида при Ричард. Но ако бях невнимателна, никога нямаше да го направя. Ричард не беше единственият, на когото имаше опасност да му разкъсат гърлото.

С толкова много ликантропи, в толкова малка стая, те си оставаха твърде близо. Можеха да скочат върху мен, ако се опитах да помогна на Стивън да стане, но с автомата в ръка, можех да се хвана на бас, че повечето от тях ще са мъртви, преди да ме хванат. Това беше приятна мисъл.

Мярнах файърстара в далечния ъгъл. Вдигнах го и го прибрах в кобура, без да ги изпускам от поглед. Практика, практика, практика. Държах автомата изваден. Просто ме караше да се чувствам по-добре.

Коленичих до Стивън, без да премествам очите си от другите. В крайна сметка ми беше трудно да не погледна надолу, но бях толкова дяволски близо до тях. Вълкът можеше да бъде невероятно бърз и не мислех, че Рейна щеше да ме спаси за втори път.

Бях щастливка, че не ме искаше ранена. Поставих ръката си около кръста на Стивън и той се опита да прехвърли ръцете си около врата ми. Аз станах, а той беше почти мъртво тегло, но двамата заедно успяхме да се задържим изправени и с моя помощ Стивън се закрепи на краката си. Радвах се, че беше мой ръст. По едър щеше да е по-тежък. Робата му се разтвори, той махна едната си ръка от врата ми и се опита да я завърже, но не успя да го направи. Започна да маха и другата си ръка от раменете ми.

— Остави я, Стивън, моля те. Трябва да тръгваме.

— Не искам хората да ме гледат — той ме погледна от няколко сантиметра, лицето му беше разсеяно и нефокусирано от лекарството, но самотна сълза се плъзна от ъгъла на едното му метличино синьо око. — Моля те — каза той.

По дяволите. Прегърнах го през кръста и казах:

— Давай.

Втренчих се в Рейна, докато той се завързваше тромаво и бавно от лекарствата, с които го беше приспала. Той изскимтя тихо дълбоко от гърдите си, след като успя да се справи.

— По някакъв начин ти си също толкова сантиментална като Ричард — каза тя. — Но ти можеше да ни убиеш, всички ни, дори и брата на Стивън и да не почувстваш нищо.

Срещнах нейните медно — кафяви очи и казах:

— Щях да почувствам нещо.

— Какво? — попита тя.

— Безопасност — казах аз.

Върнах ни до отворената врата и се огледах назад, за да бъда сигурна, че нищо не идваше зад мен. Когато погледнах обратно към тях, Габриел се беше преместил напред, но Рейна беше сложила ръката си върху неговата, спирайки го. Гледаше към мен така, сякаш не ме беше виждала никога преди. Сякаш я бях изненадала. Предполагам, че беше взаимно. Знаех, че е повратлива, но дори в най-дивите си сънища не можех да я обвиня, че е ударила някой от собствените си хора.

Стивън и аз отстъпихме назад в коридора и там си поех дълбоко въздух, чувствайки се сякаш нещо в гърдите ми липсва. Звукът от боя ни връхлетя. Искаш да изтичам и да се включа в него. Ричард беше жив, защото иначе нямаше да продължават да се бият. Имахме още време. Трябваше да имаме.

Обърнах се към Рейна.

— Не показвай лицето си навън, докато не излезем или ще ти го прострелям.