Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Вече не — казах аз.

— Предлагаш му своята защита ли? — попита тя.

Един път вече бях отговаряла на този въпрос и знаех какво влачи след себе си, но не ми пукаше. Исках Стивън да е в безопасност и трябваше да направя каквото е нужно, да убивам или да превърна себе си в мишена. По дяволите, наемният убиец вероятно можеше да ме довърши скоро, така или иначе.

— Да, той е под моя защита.

— Той вече е под моя защита, Анита — каза Ричард.

— Докато не започнеш да убиваш, за да го предпазиш, тя няма да означава много за тези хора.

— Ще убиваш, за да подкрепиш защитата на Ричард ли? — попита Рейна.

— Тя не разбира какво я питаш — намеси се Ричард. — Въпросът не е честен, докато тя не разбере какво означава.

— Тогава обясни й, Ричард, но не тази вечер. Става късно и ако искаме да свършим малко работа, трябва да започваме да снимаме. Отведи своя малък човек и й обясни правилата. Обясни й колко дълбока дупка си е изкопала тази вечер. Когато разбере правилата, обади ми се. И аз ще помисля за начин да направя дуела между нас, колкото се може по-равнопоставен. Може би трябва да превържа очите си или едната ръка зад гърба си.

Опитах се да отговоря, но Ричард каза:

— Хайде, Анита. Трябва да си тръгваме — той беше прав. Можех да убия доста от тях, но не всичките. Не бях взела повече пълнители за автомата. Не смятах, че ще са ми нужни. Глупачка. Излязохме през вратата, с мен крачеща отзад, готова за застрелям всекиго, който си подаде главата навън. Никой не ни последва. Ричард пренесе Стивън през късната пролетна нощ и не се огледа назад, сякаш знаеше, че няма да ни последват.

Отворих вратата и той постави Стивън на задната седалка.

— Можеш ли да ни закараш до вкъщи? — попита той.

— Да. Колко лошо си ранен?

— Не много, но искам да се возя тук отзад със Стивън, в случай, че се събуди. — Не можех да споря с това. Аз шофирах. Бяхме спасени. Всички ние бяхме още живи. Но ако ни бяха връхлетели, нямаше да сме. Сега, когато бяхме на сигурно място, аз направо полудях.

— Е, ето че оцеляхме. Но не благодарение на твоя малък план — казах.

— И никой не умря, благодарение на моя малък план — отговори Ричард.

— Само, защото бях по-добре въоръжена от обикновено.

— Ти беше права — призна той — Това беше капан. Сега щастлива ли си?

— Да, щастлива съм — казах аз.

— Радвам се да го чуя. — Под сарказма звучеше изморен. Можех да го усетя в гласа му.

— Какво трябваше да ми обясниш, Ричард? — погледнах в огледалото, но не можах да видя лицето му в тъмното.

— Рейна изпълнява заповедите на Маркус. Тя е неговата лупа. Той я използва да прави неща, които самият той не би трябвало да одобрява, като мъченията.

— Тоест аз се обявих като твоя лупа.

— Да, аз съм Фенрир. Нормално, вече щях да съм си избрал лупа. Глутницата е разделена, Анита. Аз съм дал своята защита на последователите си, така че, ако Маркус се опита да ги нарани, аз ще тръгна срещу него или последователите ми биха го направили с моето позволение. Без претендент или водач на глутница зад гърба ти, е почти бунт да не изпълниш заповедите на водача.

— Какво е наказанието за бунт?

— Смърт или осакатяване.

— Мислех, че вие момчета можете да се излекувате от всичко, с изключение на смъртоносна рана.

— Не и ако допреш горещ метал до раната. Огънят пречиства и спира оздравителните процеси, освен ако не отвориш отново раната.

— Това работи точно като при вампирите — казах аз.

— Не знам как е при тях — отговори той незаинтересувано.

— Как така си претендент за лидер и все още не си убил никого? Трябва да си участвал в много дуели, за да се качиш на върха.

— Само боят с Улфрик трябва да е до смърт. Това, което трябваше да направя беше да ги победя всичките.

— Затова взимаш уроци по карате и вдигаш тежести, за да си достатъчно добър да ги победиш — бяхме водили тази дискусия преди, когато попитах дали вдигането на тежести, щом можеш да вдигнеш малка кола, не е излишно. Той отговори, че не е, ако всички, с които се биеш, могат също да вдигнат кола. Това беше точка за него.

— Да.

— Но ако не убиваш, тогава твоите заплахи не са много страшни, не са повече от игра на думи.

— Ние не сме животни, Анита. Само, защото това е начинът, по който винаги са ставали нещата в глутницата, не означава, че не може да се промени. Ние все още сме хора и това означава, че можем да се контролираме. По дяволите, трябва да има по-добър начин от това да се колим едни други.

Поклатих глава.