Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

— Кървиш върху мен — казах аз.

Той въздъхна и се облегна назад в тъмнината.

— Кървя доста. Жалко, че Жан-Клод не е тук да го оближе.

Чух плътен звук, ниско от гърлото му.

— Имаш ли нужда от доктор?

— Заведи ме в къщи, Анита. Ако се нуждая от доктор, познавам един плъхолак, който прави посещения по домовете.

Той звучеше изморен, изтощен, сякаш не искаше да говори повече. Нито за раните, нито за глутницата, или за високите си идеали. Оставих тишината да изпълни колата и не знаех как да я наруша. Мек звук изпълни тъмнината и аз осъзнах, че Ричард плачеше. Той прошепна:

— Съжалявам, Стивън. Съжалявам.

Не казах нищо, защото нищо нямаше да бъде подходящо. Едва напоследък забелязах, че мога да убивам хора и да не ми прави впечатление. Без атака на гузна съвест, без кошмари, нищо. Сякаш част от мен беше изключена. Не ме притесняваше, че мога да убивам толкова лесно. Притесняваше ме това, че не ме притеснява. Но от това имаше полза, като тази вечер. Мисля, че всяка от тези космати муцуни, вярваше, че ще го направя. Понякога съм много добра в сплашването.

Беше 4:40 сутринта, когато Ричард внесе все още припадналия Стивън в своята стая. Кръвта залепваше тениската на Ричард за гърба му.

— Отивай в леглото, Анита. Аз ще се погрижа за Стивън.

— Нека да погледна твоите рани — казах аз.

— Аз съм добре.

— Ричард…

Той ме погледна, половината му лице беше покрито със засъхнала кръв, очите му бяха почти диви.

— Не, Анита, не искам помощта ти, не се нуждая от нея.

Поех дълбоко въздух през носа си и го изпуснах.

— Добре, направи го по твоя начин.

Очаквах да се извини, че се е заял с мен, но той не го направи. Просто влезе в своята стая и затвори вратата. Останах в дневната за минута, не съвсем сигурна какво да правя. Бях наранила чувствата му, може би дори засегнала чувството му за мъжка чест. Майната им. Ако не можеше да приеме истината, майната му и на него. Човешки живот беше заложен на карта. Не можех да му предлагам комфортни лъжи, когато можеха да умрат хора.

Влязох в гостната, заключих вратата и се приготвих за лягане. Облякох една огромна тениска с карикатура на Артър Конан Дойл на нея. Бях си опаковала и нещо по-секси. Да, допусках тази идея. Но можех да си спестя неудобството. Файърстарът беше под възглавницата. Автомата сложих под леглото, там, където можех да го стигна. Сложих му голям пълнител. Никога не бих предположила, че ще ми трябва такава огнева мощ, но между нападения на наемни убийци и глутници върколаци, започвах да се чувствам малко несигурна.

Когато бутнах сребърните ножове наполовина под матрака, така че да мога да ги взема, ако се наложи, осъзнах, колко несигурно се чувствам всъщност. Но оставих ножовете там. По-добре несигурна и параноична, отколкото мъртва.

Извадих плюшения си пингвин Зигмунд от куфара и се пъхнах под завивките. Имах някаква смътна идея как прекараната в къщата на Ричард нощ можеше да е романтична. Това показваше колко малко знаех. Бяхме се карали три пъти за една нощ, което си беше рекорд, дори за мен. Това сигурно не беше добър знак за възможната продължителност на връзката ни. Последното караше гърдите ми да се стягат, но какво се предполагаше, че трябва да направя? Да отида в другата стая и да се извиня? Да му кажа, че е бил прав, когато не беше? Да му кажа, че е добра идея да направи, така че да го убият и да повлече и останалите от нас с него? Това не беше добре. Дори не беше близо до добре. Притисках Зигмунд, докато почти не го сгънах на две. Отказвах да плача. Въпрос: Защо се притеснявах повече да не загубя Ричард, отколкото от наемния убиец? Отговор: Смъртта не ме тревожеше, да изгубя Ричард точно обратно. Заспах, гушкайки пингвина и чудейки се дали с Ричард все още сме гаджета. Кой щеше да го запази жив, ако не бях наоколо?

Нещо ме събуди. Премигнах в тъмното и бръкнах под възглавницата за файърстара. Когато беше на сигурно в ръката ми се ослушах. Почукване, някой чукаше на заключената врата на стаята ми. Леко, колебливо. Дали Ричард не идваше да се извини? Щеше да е твърде удобно.

Отметнах завивките, бутайки Зигмунд на пода. Прибрах го обратно в куфара, притваряйки капака, без да го затварям и пристъпих боса към вратата. Застанах от едната й страна и попитах:

— Кой е?

— Стивън е.

Поех си въздух, не бях разбрала, че съм го задържала. Застанах от другата страна на вратата с все още готов пистолет и отключих вратата. Отворих я бавно, оглеждайки, слушайки, опитвайки се да разбера дали беше само Стивън.