Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Той стоеше пред вратата, облечен в чифт от отрязаните панталони на Ричард. Шортите стигаха почти до глезените му. Взетата назаем тениска го покриваше до коленете. Дългата му руса коса беше рошава, сякаш беше спал.

— Какво има? — наведох пистолета настрани, а той ме наблюдаваше.

— Ричард излезе, а мен ме е страх да стоя сам — очите му не гледаха напълно към моите, когато каза последното, трепвайки, сякаш уплашен от това, което беше видял на лицето ми.

— Какво имаш предвид, че е излязъл? Къде отиде?

— В горите. Каза, че ще продължи да наблюдава за убийци. Рейна ли имаше предвид? — той вдигна поглед, зашеметяващо сините му очи бяха широко отворени, лицето му започна да изглежда уплашено.

Докоснах ръката му, без да съм сигурна как е правилно да постъпя. Някои хора не обичат да бъдат докосвани след сексуално малтретиране. Изглежда, че успокои Стивън. Но той погледна зад себе си към празната дневна, обвивайки ръце около голите си рамене.

— Ричард каза да остана в къщата. Каза, че се нуждая от почивка — той отново избягваше погледа ми. — Страх ме е да стоя сам, Анита. Аз… — той докосна лицето си, косата му падна като завеса, за да го скрие. — Не мога да спя. Продължавам да чувам гласове.

Пъхнах пръст под брадичката му и повдигнах нежно лицето му.

— Питаш ме дали можеш да спиш при мен ли?

Очите му ме погледнаха широки и изпълнени със страх.

— Ричард каза, че бих могъл да го направя.

— Повтори го отново, заради мен — помолих аз.

— Казах му, че не мога да остана сам. Той каза, Анита е тук, тя ще те пази. Върви да спиш с нея — погледна към мен. Лицето му беше неловко. Изражението ми сигурно е било странно. — Сигурно си ядосана. Не те обвинявам. Съжалявам… Аз ще… — Той започна да се обръща и аз хванах рамото му.

— Всичко е наред, Стивън. Не съм ти ядосана. Ричард и аз имахме… разногласия, това е всичко. — Не исках да спи при мен. Леглото беше прекалено малко за двама и ако трябваше да го деля с някого, предпочитах да е Ричард, но това нямаше да стане. Може би невинаги се движехме в рамки.

— Можеш да останеш тук — не добавих „И дръж ръцете си за себе си“. Лицето му беше завладяно от нужда, която нямаше нищо общо със секса. Той имаше нужда от прегръдка; да му бъде казано, че чудовищата изпод леглото не са наистина там. Не можех да му помогна с последното. Чудовищата бяха истински. Но за първото, можех да се справя. Студенокръвният убиец, какъвто съм аз, може би можеше да сподели своята играчка пингвин с него.

— Можеш ли да донесеш една възглавница от стаята на Ричард? — попитах го аз.

Той кимна и отиде да я донесе. Притискаше я до гърдите си, сякаш имаше намерение да спи с нея, а не на нея. Може би пингвинът не беше толкова лоша идея.

Заключих вратата зад нас. Можех да се преместя в стаята на Ричард. Там имаше по-голямо легло, но освен това имаше и панорамен прозорец, с платформа и хранилка за птици. Гостната стая имаше само един малък прозорец. По-лесен за отбрана. Освен ако не исках да изляза през прозореца, в другата стая имаше повече капани, така че останахме в по-сигурната стая. Освен това, трябваше да премествам всички оръжия и сигурно щеше да се зазори, преди да приключа.

Дръпнах завивките настрани и казах:

— Ти си пръв. — Ако нещо влезеше през вратата, исках да съм първата, която ще го посрещне, но не го казах на глас. Стивън беше достатъчно уплашен.

Той се изкатери в леглото със своята възглавница, притискайки я в стената, защото наистина нямаше достатъчно място за две нормални възглавници. Легна по гръб, гледайки ме, къдравата коса падаше около лицето му и голите му рамене като на спящата красавица. Не можеш да срещнеш много мъже с коса, по-дълга от моята. Той беше един от тези мъже, които бяха повече сладки, отколкото красиви, прелестни като кукла. Гледайки ме с тези сини очи, изглеждаше около дванайсетгодишен. Изразът на лицето му беше такъв, сякаш очакваше да го сритам и той ще ме остави да го направя, защото не би могъл да ме спре. В този момент разбирах как Рейна можеше да каже за него, че ще бъде играчка за всеки. Нямаше нищо доминиращо в Стивън и това ме накара да се чудя за неговата среда. Малтретираните деца понякога имат подобен израз в очите си. И те биха приели злоупотребата, защото за тях е нормална.

— Какво не е наред? — попита Стивън.

Бях се втренчила в него.

— Нищо, просто си мислех. — Тази не беше нощта, в която да го питам дали баща му го е пребивал. Помислих си дали да обуя дънките си, но в крайна сметка с тях щеше да ми е неудобно, а и горещо. Беше късна пролет, жегата още не беше настъпила. Беше само седемнадесет градуса, но не беше достатъчно студено, за да се спи дънки, особено, ако има още някой в леглото с теб. Освен това не бях сигурна как щеше да се почувства Стивън, ако легнех облечена до него. Може би щеше да бъде оскърбен. Ситуацията беше твърде притеснителна за мен. Загасих светлините и се покатерих в леглото при него. Ако някой от нас беше малко по-едър, никога нямаше да се съберем. Стивън трябваше да се завърти на една страна. Сви се до гърба ми, изпъвайки тялото си покрай моето, а едната си ръка преметна през кръста ми, сякаш бях плюшена играчка. Стегнах се, но той изглежда не забеляза. Притисна лицето си към гърба ми и изпусна дъх във въздишка. Лежах в тъмното и не можех да заспя. Два месеца по-рано, след като за малко не свърших като вампир, имах проблеми със съня. Да затворя очи мъртва можех да приема. Да затворя очи, превръщайки се в немъртва, това ме плашеше. Но го преодолях. Спях съвсем добре, много ви благодаря, досега. Натиснах бутона на часовника си, което го накара да светне. Беше едва 5:30. Имах едва около час сън. Супер.