Лоръл Хамилтън - Смъртоносен танц

Можех да се движа отново, но муцуната беше на сантиметър от моето лице; можех да почувствам дъха му по кожата си. Тънка нишка слюнка се проточи от устата му и се плъзна по ръба на моята уста. То наведе муцуната си още по-надолу, устните му се изтеглиха назад, сякаш щеше да ме захапе. Узито беше притиснато между гърба ми и стената. Хванах се за единия от ножовете си, но знаех, че никога няма да успея да го извадя.

Човешки ръце се обвиха около вълка, откъсвайки го назад, на разстояние от мен. Рейна продължаваше да държи борещия се вълк, сякаш без усилия. Хубавото й голо тяло се развълнува от мускули, които не трябваше да се показват, когато не се използваха.

— Не й е пуснал кръв, нали ви казах — тя хвърли вълка към другата страна. Стената се напука и огъна. Вълкът продължи да лежи, очите му се бяха обърнали назад.

Това ми даде времето, от което се нуждаех. Изтеглих узито от кобура му. Когато Рейна се обърна отново към мен, го насочих към нея.

Тя застана пред мен, гола, перфектна, стройна, там, където трябваше да бъде стройна, закръглена, където трябваше да бъде закръглена. Но след като веднъж я бях видяла да пренарежда тялото си, както си иска, не бях толкова впечатлена. Ако можете да променяте тялото си, така, както тя може, на кого му е нужен пластичен хирург?

— Можех да я оставя да те убие, Анита. Не ми изглеждаш много благодарна.

Седнах на пода, плъзгайки се по стената, все още не успявах да бъда преценя мога ли да стоя. Но узито беше насочено точно и стабилно.

— Много благодаря — казах аз. — Сега се обърни бавно или ще те прережа наполовина.

Рейна се засмя, нисък, весел звук.

— Ти си толкова опасна. Толкова вълнуваща. Не мислиш ли и ти така, Габриел?

Габриел дойде и застана край нея. Двамата, застанали там, гледащи надолу към мен ми бяха твърде много, така че използвах стената като опора и станах. Можех да стоя. Страхотно. Даже започвах да мисля, че ще мога да ходя. Още по-добре.

— Обърни се — казах отново.

Габриел пристъпи около нея, заставайки почти достатъчно близо да се протегне и да ме докосне.

— Тя е перфектна за някой, когото го боли и изглежда почти мъртъв — той протегна ръка, сякаш ако се наведеше още малко, щеше да плъзне пръстите си по бузата ми.

Насочих автомата към кръста му, защото изстрелът щеше да отиде по-нагоре. Прицелете се твърде точно и има шанс наистина да пропуснете.

— Последният път, когато ме притисна, Габриел, всичко, което имах в мен беше нож. Оцеля, позволявайки ми почти да те изкормя, но дори ти няма да можеш да се възстановиш от автоматичен откос. От тази позиция ще те прережа наполовина.

— Ще ме убиеш ли наистина само, защото съм се опитал да те докосна? — той изглеждаше развеселен, неговите странни сиви очи светеха почти трескаво, докато се взираха в мен през бъркотията на косите му.

— След като съм го казала, можеш да се хванеш на бас — отдалечих се от стената. — Обърни се или ще разберем колко наранявания можеш да понесеш.

Те се обърнаха с гръб. Бях почти разочарована. Узито със сребърни амуниции, можеше да направи точно това, което бях казала, че може. Можех да ги прережа, да ги убия, без объркване, без суетене, само дяволска бъркотия. Исках ги мъртви. Втренчих се в тях за един удар на сърцето и помислих за това, помислих да натисна спусъка и да спася всички ни от много неприятности.

Рейна се отдръпна, дърпайки Габриел с нея. Тя ми хвърли поглед през рамо, докато се движеше към стената, където огромният вълк лежеше зашеметен. Рейна ме погледна и видях на лицето й знанието, за това колко близо е била. Мисля, че до този момент тя не е разбираше, че мога да я убия и да не си загубя съня от това. По дяволите, да я оставя жива, щеше да ме лиши от повече сън.

Шумен писък долетя от другата стая. Крещящ, вибриращ през плевнята. Имаше момент на задъхано мълчание, после ръмжене, писъци. Подът потръпна от удара на далечни тела. Ричард се биеше без мен.

Рейна се усмихна към мен.

— Ричард се нуждае от теб, Анита. Отиди при него. Ние ще се погрижим за Стивън.

— Не благодаря.

— Ричард може да умре, докато губиш време.

Страхът плъзна по мен като студен душ. Тя беше права. Бяха го примамили тук да умре. Поклатих глава.

— Ричард ми каза да взема Стивън и точно това трябва да направя.

— Не мислех, че приемаш заповеди толкова послушно — каза тя.

— Приемам тези, които харесвам.

Стивън се беше свил настрани, издърпвайки робата около тялото си. Брат му седеше зад него, галейки косата му и мърмореше: