Орсън Кард - Ксеноцид

— Обаче не съм. Всъщност мислех да отида при кмета Зелжезо и да му предложа да я свали от длъжността главен ксенобиолог, защото очевидно си е загубила ума.

— Не, не е. И ако някога сториш нещо такова, ще я убиеш.

— Мама ли? Тя е прекалено корава, за да умре.

— Не. Точно сега е толкова крехка, че и най-малкият удар ще я довърши. Не тялото й. Доверието й. Надеждата й. Не й давай повод да смята, че не си с нея, независимо какво прави.

Ела го изгледа раздразнено:

— Това решение ли е, или само идея?

— Какво имаш предвид?

— Мама току-що изрече неща, които трябваше да те ядосат или наранят, или… да те накарат да реагираш някак, а ти седиш и се мъчиш да измислиш начин да й помогнеш. Не чувстваш ли понякога, че искаш да се нахвърлиш срещу някого? Тъй де, не губиш ли понякога самообладание?

— Ела, след като по невнимание убиеш със собствените си ръце, или се научаваш да владееш чувствата си, или губиш човешкото в себе си.

— Това ли си направил? — Да.

За момент му се стори, че я е шокирал с тази новина.

— Мислиш ли, че можеш отново да го направиш?

— Вероятно.

— Добре. Може да се окаже полезно, когато всичко излезе от релси.

Тя се засмя. Беше шега. Ендър си отдъхна. Дори се засмя, сдържано, заедно с нея.

— Отивам при мама — заяви тя, — но не защото ти ми каза или заради причините, които изтъкна.

— Чудесно, просто така отиваш.

— Не искаш ли да узнаеш защо?

— Вече знам.

— Разбира се. Тя не беше права, нали? Ти наистина знаеш всичко, нали?

— Отиваш при майка си, защото това е най-тежката задача, която можеш да изпълниш в момента.

— Звучи, сякаш съм извратена.

— Най-тежкото добро дело, което можеш да извършиш. Това е най-неприятната работа, която се намира в момента. Най-тежкото бреме.

— Ела мъченицата, а? Така ли ще говориш за смъртта ми? — Няма да говоря за смъртта ти, ще се наложи да запиша словото си предварително. Възнамерявам да умра много преди теб.

— Значи няма да напуснеш Лузитания?

— Разбира се, че не.

— Дори мама да те изгони?

— Не може да го направи. Няма повод да се разведе с мен, а епископ Перегрино ни познава достатъчно добре, за да се изсмее на всяко искане за развод за неконсумация на брака.

— Знаеш какво имам предвид.

— Ще остана за голямата битка. Стига толкова фалшиво безсмъртие, чрез удължаване на времето. Писна ми да се лутам из космоса. Никога няма да напусна Лузитания.

— Дори това да ти струва живота? Дори флотилията да дойде?

— Ако всички могат да напуснат планетата, ще тръгна и аз. Аз обаче ще съм този, който ще провери дали лампите са изгасени и вратите — заключени.

Тя изтича до него, целуна го по страната и го прегърна, само за миг. След това бързо излезе и той отново остана сам.

„Сбърках за Новиня — помисли си. — Не ме е ревнувала от Валънтайн, а от Джейн. През всичките тези години тя ме е наблюдавала как разговарям безмълвно с нея, как й казвам неща, които тя никога няма да чуе, как чувам неща, които тя никога няма да изрече. Аз загубих доверието й в мен, без дори да го осъзная.“

Дори сега той явно бе раздвижил устни, дори сега беше проговорил по навик на Джейн, без дори да го осъзнае. Защото тя му отговори:

— Предупреждавах те. „Щом казваш“ — отвърна той.

— Никога не си предполагал, че мога да разбирам нещо от човешката психика.

„Явно си се научила.“

— Тя е права, знаеш ли? Ти наистина си моя марионетка. Манипулирам те постоянно. От години не си мислил самостоятелно.

— Млъквай — изсъска той. — Не съм в настроение.

— Ендър, ако мислиш, че това ще помогне да не загубиш Новиня, извади кристала от ухото си. Няма да имам нищо против.

— Аз ще имам.

— Излъгах — аз също. Но ако се налага, за да я задържиш, направи го.

— Благодаря, но няма нужда да се старая да задържа някого, когото вече съм загубил.

— Когато Куим се върне, всичко ще се оправи.

„Дано — помисли си Ендър. — Дано. Моля те, Господи, грижи се за отец Ещевао.“

Те знаеха, че отец Ещевао идва. Пекениносите винаги разбираха. Дърветата-бащи си казваха всичко едни на други. Нямаха тайни. Не че искаха да имат. На някое дърво-баща можеше да му се прииска да скрие нещо или да излъже. Само че не можеха. Нямаха личен живот, тайни емоции. Така че, ако някое дърво-баща пожелаеше да скрие нещо, винаги някое друго до него започваше да се чувства по същия начин. Горите се държаха като едно цяло, но въпреки това бяха съставени от отделни индивиди, така че информацията винаги преминаваше в други гори, независимо колко малко дървета го желаеха.