Орсън Кард - Ксеноцид

Никой човек не може да решава такива неща — възрази Уормейкър.

— Ти го реши, когато си въобрази, че можеш да извършиш убийство, за да спечелиш спора. И вие, братя, когато му помагахте.

— Ти не можеш да ни съдиш! — изквича един от братята.

— Напротив, мога. Както и всеки друг жител на Лузитания, човек, дърво-баща, брат или съпруга.

Те качиха тялото на Куим в колата и Якт, Уанда и Ендър тръгнаха с нея. Ларс и Варсам взеха камиона, използван от Куим. Ендър се забави няколко минути, за да предаде чрез Джейн съобщение до Миро в колонията. Нямаше смисъл Новиня да чака три дена, за да разбере, че синът й е загинал от ръцете на пекениносите. А и нямаше да иска да го чуе от устата на Ендър. Дали още ще има съпруга, след като се върне в колонията, той не можеше да предвиди. Едно бе сигурно — че Новиня нямаше вече син Ещевао.

— Ще говориш ли от негово име? — попита Якт, докато колата се плъзгаше над капима.

Беше чувал веднъж Ендър да говори от името на един мъртвец на Трондхайм.

— Не, не мисля — отвърна Ендър.

— Защото е свещеник ли?

— Говорил съм и от името на свещеници. Не, няма да говоря от негово име, защото няма нужда. Куим винаги се е държал като такъв, какъвто беше, и умря така, както си беше избрал. Нямам какво да допълня към историята на живота му. Той показа цялата си същност.

— Значи вече е извършено убийство.

— Странно, че твоят народ започна, не човеците.

— Твоят народ също е започвал пръв — когато воювахте с човеците.

— Но те го завършиха.

— Как успяват, тези човеци — всеки път почват толкова невинно, а накрая излизат с най-много кръв по ръцете?

Сиванму гледаше как думите и цифрите преминават във въздуха над компютъра на господарката й. Цинджао спеше, дишаше равномерно върху постелята недалеч от нея. Сиванму също бе спала известно време, но нещо я събуди. Вопъл, съвсем близък; вопъл от болка може би. Това бе част от съня на Сиванму, но когато се събуди, тя дочу далечно ехо от звука. Не беше гласът на Цинджао. Може би на мъж, макар че звукът бе висок. Подобен на вой. Той накара Сиванму да се замисли за смъртта.

Тя обаче не стана, за да разбере откъде идва звукът. Не й беше работа; нейно задължение бе да стои с господарката си през цялото време, докато не бъде освободена. Ако Цинджао трябваше да научи какво е причинило този вопъл, друг слуга щеше да дойде и да вдигне Сиванму, която след това да събуди господарката си — защото, щом една жена имаше доверена прислужница, докато се омъжи, само ръцете на тази прислужница можеха да я докосват.

Затова Сиванму остана будна и зачака да види дали някой ще дойде да съобщи на Цинджао какъв е този мъчителен мъжки вопъл, прозвучал в тази стая в задната част на дома на Хан Фейдзъ. Докато чакаше, погледът й бе привлечен от мониторното поле на компютъра, който извършваше търсенето, зададено му от Цинджао.

Цифрите и буквите бяха спрели да се движат. Имаше ли проблем? Сиванму се надигна на лакът. Така успя да се приближи достатъчно, за да прочете последните думи над компютъра. Търсенето бе приключило. И този път резултатът не беше някое от кратките съобщения за неуспех: „Не е намерено“, „Няма данни“, „Няма решение“. Този път на дисплея бе излязъл цял доклад.

Сиванму стана и се приближи до компютъра. Направи, както я беше учила Цинджао, натисна бутона, който караше компютъра да запомни цялата получена информация. След това се приближи до господарката си и постави внимателно ръка на рамото й.

Цинджао се събуди почти веднага; винаги спеше леко.

— Има някакъв резултат от търсенето — каза й Сиванму. Цинджао се отърси от съня със същата лекота, с която би хвърлила разкопчана дреха. В следващия миг вече седеше пред компютъра и жадно попиваше думите.

— Открих Демостен — обяви тя.

— Къде е той? — попита със затаен дъх Сиванму. „Великият Демостен… не, ужасният Демостен. Господарката ми иска да мисля за него като за враг.“

Просто Демостен — онзи, чиито думи бяха разбунили съзнанието й, когато баща й ги четеше на глас: „Докато едно живо същество кара други да му се кланят, защото има власт да унищожи тях, всичко, което имат, и всичко, което обичат, дотогава всички цие трябва да се страхуваме заедно с тях.“ Сиванму бе чула тези думи още като дете — едва на три годинки, — но още ги помнеше, защото се бяха запечатали в съзнанието й. Когато баща й бе прочел тези думи, тя си беше представила една сцена: веднъж майка й каза нещо, а баща й се ядоса. Той не я удари, но ръката му потрепна, сякаш тялото му толкова искаше да я удари, че той с мъка го сдържа. При това, макар че той не извърши насилие, майка му сведе глава и прошепна нещо, което го успокои. Сиванму разбираше, че е видяла точно онова, което описваше Демостен: майка й свеждаше глава, защото баща й имаше власт да й причини болка. И тогава Сиванму бе изпитала страх, тогава и след това, когато си спомнеше сцената. Затова, когато чу думите на Демостен, тя се съгласи с тях и се удиви как баща й може да ги чете и дори да се съгласява с тях, без да си дава сметка, че постъпва точно както описват те. Точно затова Сиванму винаги слушаше с голям интерес думите на великия — и ужасен — Демостен, защото — велик или ужасен, той казваше истината.