Орсън Кард - Ксеноцид

„Разбира се, аз никога не мисля.“ Сиванму сведе глава.

— Искам да кажа, че мислиш, но не си се замислила за това: Никой няма да създаде такава мощна програма, ако не се стреми към власт. Помисли какво върши тази програма, какво е в състояние да върши — да прихваща всеки сигнал от флотилията и да прави да изглежда, сякаш не е изпращан изобщо! Да разпространява произведенията на Демостен до всяка населена планета и в същото време да скрива факта, че тези послания са изпратени! Този човек може да прави всичко; да изменя съобщения, да сее объркване навсякъде или да кара хората да си мислят… да си мислят, че има война, или да им дава нареждания да извършат каквото поиска, и как могат хората да разберат кое е истина и кое — не? Ако този човек наистина има такива възможности, защо не ги използва! Не може да не ги използва!

— Освен ако самата програма не желае да бъде използвана така.

Цинджао се изсмя високо:

— Сиванму, това беше един от първите ни уроци за компютрите. Няма нищо лошо простите хора да си мислят, че компютрите взимат решения, но ние с теб знаем, че те са наши слуги, правят само онова, което им кажем, никога нямат свои желания.

Сиванму едва се сдържа да не избухне. „Наистина ли мислиш, че това, че никога нямат свои желания, е общото между компютрите и слугите? Наистина ли мислиш, че слугите винаги правят онова, което им се каже, и никога нещо по своя воля? Наистина ли мислиш, че само защото боговете не ни карат да влачим носовете си по пода и да търкаме ръцете си, докато започнат да кървят, ние нямаме свои желания?

Е, ако компютрите и слугите наистина си приличат, то не е защото прислужниците нямат собствена воля, а защото компютрите имат. Защото ние имаме свои желания. Ние изпитваме копнежи. Стремим се към нещо. Това, което не правим, е да се подчиняваме на тези желания, защото, ако го направим, богоизбраните като теб ще ни отпратят и ще си вземат някой по-послушен.“

— Защо си сърдита? — попита Цинджао.

Уплашена, че е показала чувствата си, Сиванму сведе глава:

— Прости ми.

— Разбира се, че ти прощавам, просто искам да те разбера. Задето ти се присмях, ли се сърдиш? Извинявай, не биваше. Аз те обучавам едва от няколко месеца, така че нищо чудно понякога да забравяш и да се връщаш към заблудите, с които си израснала; затова не е справедливо да ти се смея. Моля те, прости ми за това.

— О, господарке, не съм аз тази, която трябва да ти прощава. Ти трябва да ми простиш.

— Не, не бях права. Знам го — боговете ми показаха колко недостойно съм постъпила, като ти се присмях.

„Значи боговете са много глупави — помисли Сиванму, — ако си мислят, че смехът ти ме е разсърдил. Или са глупави, или те лъжат. Мразя твоите богове и начина, по който те унижават, без да ти кажат дори едно-едничко нещо, което да е от полза за някого. Да ме поразят с гръм, ако щат, за тези мисли!“

Сиванму обаче знаеше, че това няма да стане. Боговете никога нямаше да вдигнат и един пръст срещу самата Сиванму. Те щяха да си отмъстят на Цинджао — която въпреки всичко бе нейна приятелка, — щяха да я накарат да коленичи и да започне да следи жилките по дъските, докато Сиванму се засрами толкова, че да й се прииска да умре.

— Господарке, ти не си направила нищо несправедливо и с нищо не си ме обидила.

Нямаше полза. Цинджао вече беше коленичила. Сиванму се извърна, закри лицето си с ръце — но запази тишина, заплака безмълвно, за да не кара Цинджао да започва отначало. И да не й дава повод да мисли, че толкова е наранила чувствата на прислужницата си, та да проследи две жилки, или три, или — дано боговете никога да не поискат това от нея! — всички жилки по пода. Някой ден, мислеше Сиванму, боговете щяха да накарат Цинджао да проследи всяка жилка върху всяка дъска във всяка стая на къщата и тя щеше да умре от жажда или да полудее, докато го прави.

За да спре плача си, Сиванму погледна компютъра и зачете документа, който бе прочела Цинджао. Валънтайн Уигин бе родена на Земята по време на войните срещу бъгерите. Беше започнала да използва името Демостен като дете по същото време, по което брат й Питър започнал да пише под псевдонима Лок и станал Хегемон. Тя не беше просто някоя си Уигин — тя бе от онези Уигин, сестра на Питър Хегемона и Ендър Ксеноцида. Името й почти не се споменаваше в историческите книги — Сиванму едва сега си го спомни, само като факт, че великият Питър и чудовището Ендър имали сестра. Сестрата обаче се беше оказала не по-малко странна от братята си; тя беше безсмъртна; и още продължаваше да променя човечеството с думите си.